Едгар Бъроуз - Боговете на Марс

Натискайки го леко, почувствах със задоволство, че вратата се отваря пред мен, и в следващия миг ние надзърнахме в слабо осветена зала, която, доколкото видях, бе пуста.

Без много шум отворих вратата широко и прекрачих в залата, последван от Тарс. Докато мълчаливо оглеждахме наоколо, един слаб шум ме накара да се обърна бързо и за свое учудване видях вратата да се затваря с остро щракане, задвижена от невидима ръка.

Хвърлих се към нея, за да я отворя, защото нещо в неестественото движение на вратата и напрегнатата тишина на залата предвещаваха някакво дебнещо зло, скрито сред недрата на Златните скали.

Пръстите ми драскаха безпомощно по неподвижната врата, а очите ми търсеха напразно вътрешната страна на копчето, което ни бе пропуснало.

И после един жесток и подигравателен смях от невидима уста проехтя в мрачната зала.

След като този ужасен смях престана да отеква в скалистата стая, ние дълго стояхме в напрегнато мълчание. Никакъв друг звук не наруши тишината, нито нещо влезе в полезрението ни…

Най-после Тарс Таркас се засмя тихо, тъй както правят тези странни хора, когато са в присъствието на нещо ужасно. Това не е истеричен смях, а по-скоро израз на удоволствието, идващо от неща, които у земните хора предизвикват отвращение или сълзи. Много пъти съм ги виждал да се търкалят по земята в луди припадъци от неудържимо веселие, когато гледат смъртните агонии на жени и малки деца под мъченията на онзи адски празник на зелените марсианци — Великите игри.

Погледнах усмихнато Таркас, защото сега наистина имаше по-голяма нужда от усмивка, отколкото от треперене.

— Как разбираш всичко това? — попитах. — Къде, по дяволите, сме ние?

Той ме погледна изненадан.

— Къде сме ние? — повтори. — Нима ти не знаеш къде сме, Джон Картър?

— Аз зная само, че съм в Барзум, а без теб и големите бели маймуни не бих разбрал дори и това, защото зрелищата, които видях днес, така не приличат на нещата в моя любим Барзум, какъвто го знаех преди десет дълги години, както не приличат и на моя роден свят. Не, Тарс Таркас, аз не зная къде се намираме.

— Къде беше ти, след като преди години отвори гигантските врати на атмосферната инсталация, когато операторът умря, машините спряха и целият Барзум умираше от задушаване? Дори тялото ти не беше намерено, макар че Джедай от Хелиум и неговата внучка, твоята принцеса, предлагаха такива баснословни награди, че дори принцове участваха в търсенето.

Само едно заключение можеше да се направи, когато всички усилия да те намерят пропаднаха, а именно че си предприел дългото, последното поклонение по мистериозната река Исс, за да чакаш в долината Дор, по бреговете на загубеното море Корус красивата Дея Торис, твоята принцеса. Никой не можеше да се сети защо си заминал, след като тя е още жива.

— Слава богу — прекъснах го аз. — Аз не смеех да те попитам, защото се страхувах, че е твърде късно да я спася. Когато я оставих в царските градини на Тардос Море през онази далечна нощ, тя беше толкова зле, че дори тогава едва се надявах да стигна атмосферната инсталация, преди да е отлетял завинаги нейният скъп дух. А тя още живее!?

— Тя живее, Джон Картър.

— А ти не ми каза къде се намираме — напомних му аз.

— Ние сме там, където аз очаквах да те намеря, Джон Картър, теб и другиго. Преди много години ти чу историята за жената, която ми откри, че зелените марсианци се отглеждат, за да ненавиждат жената, която ме научи да обичам. Ти знаеш за жестоките мъки и за ужасната смърт, която нейната любов й донесе от ръцете на животното Тал Хайус. Мислех си, че ме чака край загубеното море Корус.

Ти знаеш, че бе отредено на човек от друг свят, на тебе, Джон Картър, да научиш този жесток Таркас какво значи приятелство. Мислех си, че ти също скиташ свободен и безгрижен в долината Дор.

Така двамата, за който аз най-много жадувах, бяха в края на дългото поклонение, което аз трябваше все някога да поема. Затова, когато Дея Торис изгуби надежда да те върна отново при нея, защото тя винаги е вярвала, че ти си се върнал само временно на своята планета, аз най-после отстъпих пред голямото си желание. Измина вече месец, откакто съм започнал пътешествието, края на което ти днес видя. Разбираш ли сега къде си, Джон Картър?

— И това е реката Исс, изливаща се в загубеното море Корус, в долината Дор? — попитах аз.

— Това е долината на мира, любовта и почивката, към която всеки барзумианец от незапомнени времена е жадувал да потегли в края на живота си, изпълнен с ненавист, борби и кръвопролитие — отговори той. — Това е небето, Джон Картър.