Едгар Бъроуз - Боговете на Марс

Имаше един-единствен път и той водеше през огромните дървета вдясно от нас. Аз можех да се изкача по тях, но Тарс Таркас с неговото мощно тяло и тежина би намерил тази задача непосилна, защото марсианците трудно се катерят. Не бях виждал никога по-рано на тази стара планета нито един хълм или планина, които да надвишават хиляда метра височина над мъртвите морски дъна. Тъй като наклонът до върховете им бе обикновено постепенен, те не бяха трудни за катерене. А и марсиаиците винаги можеха да намерят някой околен път около основата на всяка височина и те го предпочитаха пред по-късите, но по-мъчни преходи.

Но сега нямахме избор освен опита да се изкачим по съседните на скалата дървета и да стигнем до пещерите.

Тарс схвана веднага възможностите и трудностите на плана и ние се спуснахме бързо към най-близките дървета.

Нашите безпощадни преследвачи съвсем ни настигаха и изглеждаше невъзможно за Джедай да влезе в гората, нито проявяваше воля и усилие, защото зелените хора на Барзум не обичат да бягат. Аз никога не бях виждал някой да бяга от смъртта, в каквато и форма да е тя пред него. Но че Тарс Таркас бе най-храбрият, го бе доказвал хиляди пъти. И затова аз знаех, че има друга причина за бягството му, а не страхът от смъртта. Той знаеше, че една по-велика сила от гордостта или честта ме кара да бягам пред тези бесни унищожители. В моя случай това бе любовта — любовта на божествената Дея Торис. А причината на великата и внезапна любов на Тарс към живота аз не отгатнах, защото те по-често търсят смъртта, отколкото живота — тези странни, жестоки, нещастни хора.

Най-после ние достигнахме сенките на гората, докато непосредствено зад нас тичаше най-бързият от преследвачите ни — един гигантски растителен човек с протегнати нокти, готов да впие в нас своите кръвосмукателни уста.

Той беше около сто метра напред от най-близкия си другар и затова аз извиках на Тарс да се качи на едно голямо дърво, опиращо се в скалата, докато аз се справя с чудовището. Така щях да дам на Таркас възможност да достигне по-голяма височина, преди цялата орда да ни настигне. Но аз не преценявах нито хитростта на моя непосредствен противник, нито бързината, с която другите изминаваха разстоянието. Когато вдигнах меча си, за да нанеса на чудовището смъртоносен удар, то се спря в устрема си и докато моето оръжие профуча във въздуха, голямата му размахана опашка ме събори на земята. В следващия миг животното бе върху мен, но преди да впие отвратителните си уста в гърдите и гърлото ми, аз сграбчих пипалата му.

Растителният човек бе мускулест и тежък, но по-голямата ми подвижност заедно със смъртоносната задушаваща хватка би ми донесла победата, ако имахме време да премерим силите си безпрепятствено. Докато се борехме около дървото, по което Таркас мъчително се катереше, аз внезапно съзрях през рамото на противника си голямото множество преследвачи, които бяха едва ли не до мен.

Най-после видях и естеството на другите чудовища, които бяха дошли с растителните хора в отговор на зловещия зов на човека от скалата. Най-страховитите от марсианските създания — големите бели маймуни на Барзум.

От моя предишен живот на планетата познавах напълно тях и похватите им и мога да кажа, че от всички ужасни, зловещи жители на този страшен свят само белите маймуни ми вдъхваха истинско усещане за страх.

Мисля, че причината за чувството, което пораждаха в мен, се дължеше на забележителната им прилика с нас, земните хора. Един крайно зловещ, човешки вид, който е съчетан с огромен ръсг. Те са високи около пет метра и вървят изправени на задните си крака. Подобно на зелените марсианци те имат междинни двойки ръце. Очите им са съвсем близо едно до друго, но не са изпъкнали, както при зелените хора; ушите им са разположени странично и високо, а в устата и зъбите приличат на африканска горила. Върху главите им расте грамадна грива от щръкнали коси. В очите на тези животни аз гледах през рамото на моя враг. После в яростна вълна от рев, мяукане и писък те се хвърлиха върху ми и от всичките звуци, които пълнеха ушите ми, най-отвратително бе ужасното мяукане на растителните хора.

В един миг десетки свирепи зъби и остри нокти се забиха в плътта ми. Студени, смучещи устни се впиха в артериите ми. Макар притискан от грамадните тела, успях да се изправя на крака, след което, все още стискащ меча си, аз направих такива опустошения сред тях, че за минута останах свободен.

Всичко това, което описвах така дълго, се случи за кратко време, за което Тарс се бе спуснал от клоните, които беше стигнал с такъв неимоверен труд. Когато аз отблъсквах и последния от нападателите си, грамадният Таркас скочи до мен и ние отново се биехме гръб до гръб, както преди.