Фредерик Пол - Гейтуей II

— …Алберт Айнщайн…

…Съпостави я с паметта за команди, извърши вероятностна оценка на останалата част и издаде команда. Но това не беше всичко, което извърши секретарката. Преди това тя бе разпознала гласа на С.Я. и бе потвърдила, че това е оторизирана личност… всъщност личността, която я бе написала. Извърши проверка за непредадени й съобщения, намери няколко и оцени тяхната спешност. Програмата хвърлила бърз поглед върху телеметричните показания на Еси, за да оцени физическото й състояние, обърна се към паметта за предстоящата операция, извърши оценка спрямо съобщенията и настоящата инструкция и реши, че съобщенията не бива да се предават и че всъщност могат да бъдат приети от заместниците на Еси. Всичко това стана почти мигновено и включваше само малка част от пълната секретарска програма. Не беше необходимо да помни, например, как трябваше да изглежда и какъв да бъде тембърът на гласа й.

Командата на секретарката събуди „Алберт Айнщайн“.

Най-напред той не знаеше, че беше Алберт Айнщайн. Когато прочете програмата си, откри няколко неща за себе си. Първо, че беше диалогова информационно-търсеща програма, при която той търси и намира адреси за основните информационни категории, които беше предвидено да осигурява. Второ, че беше евристична и нормативна, което го задължаваше да спазва правила под формата на включени-изключени гейтове, което определяше вземането на решение. Трето, че беше собственост на Робин — известен още като Робинет, Роб, Роби, Боб или Боби — официално Бродхед и ще трябва и в диалога с него да го „познава“. Това изискваше програмата Алберт да има достъп до файловете „Робин Бродхед“ и да репетира техните съдържания — засега това отнемаше най-много време в изпълнение на неговите задачи. Когато извърши всичко това, той откри своето име и подробности от външния си вид. Айнщайн извърши серия от произволни избори на облекла — пуловер или зацапан сив потник; чехли или одърпани кецове с пробити пръсти; къси чорапи или бос — и, преди да заглъхне последното ехо от командата, се появи в бокса на монитора, приличащ на истинския Алберт Айнщайн, с лула в ръка и лека насмешка в очите.

— …програма.

Той имаше много време. На Еси й бяха необходими почти четири десети от секундата да произнесе името му.

Тъй като тя говореше на английски, той я поздрави на същия език.

— Добро… — бърза проверка на местното време, — утро… — бърза оценка на настроението и състоянието на Еси, — мисис Бродхед. — Ако беше облечена като за отиване в офиса, щеше да я нарече „Лаворовна“.

Еси го изгледа критично в продължение на няколко секунди, което за Алберт беше почти безкрайно време. Той не обичаше да си прахосва времето. Беше разпределена програма и части от неговия капацитет, които не се ползваха активно дори и за една пикосекунда, се заемаха за изпълнение на други задачи, независимо какви бяха те. Докато чакаше, части от него помагаха на други програми да направят метеорологична прогноза за един кораб, който излизаше на спортен риболов и в момента напускаше Лонг Айлънд, показваше на едно малко момиче как се спрягат френски глаголи, стимулираше сексуална кукла за един богат, странен отшелник, записваше цените на златото на Пекинската борса. Почти винаги имаше други задачи за изпълнение в режим на реално време. А когато нямаше, имаше файлове за пакетна обработка на спешни проблеми — анализ на траектория на ядрена частичка, коригиране на данните на астероидни орбити, обработване на милиони чекови книжки — толкова много неща можеха да вършат шейсет милиарда гигабита само за един свободен миг.

Алберт не приличаше на другите програми на Робин — адвокат, лекар, секретар, психоаналитик, или на някой от помощниците, които заместваха Робин, когато беше зает или нямаше настроение за работа. Алберт имаше много общи памети с тях. Те имаха свободен достъп до файловете си. Всяка от тях имаше специфична област на дейност, беше предвидена за специфични нужди; но не можеха да изпълняват задачите си, без да знаят една за друга.

Освен това, всички те бяха лична собственост, подчинена на Робин Бродхед. Алберт беше толкова съвършена че можеше да чете между редовете и да съставя задачи. В своите отговори той не беше ограничен от онова, което му казва Робин. Той имаше способност да извлича по-задълбочени въпроси от всичко онова, което Робин някога бе казал на която и да е от своите програми. Алберт не можеше да наруши дискретността на Робин, както и да не разбере кога Робин желае да бъде дискретен. В повечето случаи.