Фредерик Пол - Гейтуей II

Пестеливата кибернетична душа на Еси възмутено й нареди ако не използува програмата да я изключи — какво страхотно разхищение на машинно време. Имаше още много въпроси за задаване.

На вратата се подаде главата на медицинската сестра.

— Добро утро, мисис Бродхед — каза тя, когато видя, че Еси беше будна.

— Време ли е? — попита Еси, а гласът й изведнъж стана несигурен.

— О, не, има още няколко минути. Ако искаш, можеш да продължиш с машината.

Еси поклати глава.

— Няма смисъл — каза тя и изключи програмата. Беше решение, което взе съвсем лесно. Съвсем не й мина през ума, че някои от незададените въпроси може би бяха логическо следствие.

И когато Алберт Айнщайн беше отпратен, той не си позволи отведнъж да се разпадне.

— „Никога не се казва цялото нещо“ — беше казал Хенри Джеймс. Алберт познаваше „Хенри Джеймс“ само като адрес, информацията зад който никога не бе имал случай да потърси. Но той разбираше значението на този закон. Той не можеше никога да каже всичко дори на своя господар. Ако се опиташе да стори това, щеше да повреди програмата си.

Но какви части от цялото да избере?

На най-ниско структурно ниво програмата Алберт имаше гейтове, които пропускаха неща, оценени като „важни“, и спираха други. Много просто. Но програмата беше резервирана. Някои неща можеха да преминат през няколко гейта, понякога достигащи до сто; и когато някои гейтове казваха „минавай“, а други казваха „не минавай“, какво трябваше да прави програмата? Имаше алгоритми за тестване по степен на важност, но на някакви нива на сложност алгоритмите изискваха целия ресурс от шейсет милиарда гигабита — казано другояче, цяла една вселена от битове; Майер и Щокмайер бяха доказали много отдавна, че независимо от мощността на компютъра съществуват проблеми, които не могат да бъдат разрешени в живота на цялата Вселена. Проблемите на Алберт не бяха толкова огромни. Но той не можеше да намери алгоритъм за тяхното решаване, например дали да разгледа озадачаващите последствия от принципа на Мах, отнесени към хичиянската история. Нещо по-лошо. Той беше частна програма. Неговите предположения биха представлявали интерес за една чисто научна програма. Но неговата основна програма не разрешаваше това.

Така че Алберт се задържа почти една милисекунда, като разглеждаше възможностите. Дали когато следващия път Робин го извикаше, по собствена инициатива да изкаже съмненията си относно потенциалната ужасяваща истина, която се криеше зад хичиянския рай?

През една цяла хилядна част от секундата той не можа да достигне до определено заключение, а частите от него бяха необходими на друго място.

Така че Алберт си позволи да се разпадне. Една част от себе си той включи към бавната памет, друга към текущите проблеми, според необходимостта докато целия Алберт Айнщайн потъна в 6 х 10 бита като вода в пясък, без дори да остави някакво петно. Някои от неговите програми се присъединиха към други в симулиране на военна игра, в която Кий Уест беше нахлул от Големия Кайман. Някои отидоха да помогнат програмата за контролиране на трафика във Форт Далас, когато самолетът на Робин Бродхед навлезе в пистата за приземяване. Много, много по-късно част от него помогна за следене на жизнените функции на Еси, когато доктор Уилма Лийдерман започна операцията. Една малка част, часове по-късно, помогна да се реши мистерията с молитвените ветрила. А най-простата, най-грубата, най-малката част от всички остана да контролира програмата, приготвяща кафето и кравайчетата за Робин и да види дали къщата беше почистена. Шейсет милиарда гигабита могат да свършат много нещо. Могат дори да мият прозорци.

Любовта е благоволение. Бракът е договор. Частта от мен, която обичаше Еси, обичаше искрено. Тя замираше от болка, когато Еси отново изпадна в критично състояние и изпитваше неописуема радост, когато проявяваше признаци на възстановяване. Имах достатъчно случаи и за двете. Еси умира два пъти на операционната маса преди да се прибера у дома и отново, дванайсет дена по-късно, когато трябваше да я режат за втори път. Последния път нарочно я приведоха в клинична смърт. Спряха сърцето и дишането и поддържаха само мозъка. И всеки път, когато я реанимираха, се плашех, че тя може наистина да оживее — защото ако оживее, това означава, че има опасност отново да умре, а аз повече не можех да издържам. Макар и бавно, мъчително тя започна да наддава на тегло и Уилма ми каза, че вълната се е обърнала както когато по средата на пътя спиралата в хичиянския кораб започне да свети и човек знае, че ще преживее пътуването. През цялото това време, много седмици наред, се мотаех из дома, така че когато Еси можеше да ме види, да бъда там.