Фредерик Пол - Гейтуей II

— Предполагам, нещо много лошо.

— Разбира се, Робин. Може би дори по-лошо, отколкото предполагаш, но без да се експериментира не бих могъл да кажа. Субектите трябва да са човешки същества, а такъв експеримент аз лично не мога да си позволя.

Над рамото ми Еси отбеляза гордо:

— Да, именно — не можеш, а кой би могъл да го знае по-добре от мен?

Тя се бе приближила тихо зад мен, стъпвайки с босите си крака по дебелия килим. Беше облечена с дълга до петите роба, а косата й бе прибрана под тюрбан.

— Еси, защо по дяволите си станала? — попитах аз.

— Много ми доскуча да лежа — отговори тя, като мачкаше ухото ми с пръсти, — особено когато съм самичка в него. Имаш ли някакви планове за довечера, Робин? Защото, ако ме поканиш, бих могла да ти правя компания.

— Но… — казах аз, — Еси… — продължих, а онова, което исках да кажа, беше или „Още ти е рано за това!“ или пък „Не пред компютъра!“ Тя не ми даде възможност да реша какво точно да кажа. Наведе се и притисна буза в моята, може би за да почувствам колко закръглена е станала отново.

— Робин — каза тя радостно, — аз съм много по-добре, отколкото смяташ. Ако желаеш, можеш да попиташ лекарката. Тя ще ти каже колко бързо се възстанових. — Еси обърна глава, целуна ме бързо и добави:

— През следващите един-два часа имам работа. Моля те, дотогава си поговори с програмата. Сигурна съм, че Алберт има да ти казва много интересни неща, нали, Алберт?

— Разбира се, мисис Бродхед — съгласи се програмата, като пуфкаше весело с лулата си.

— Значи се разбрахме. До скоро. — Тя ме потупа по бузата, обърна се, и, трябва да призная, че докато бързаше към стаята си, никак не изглеждаше зле. Робата й не беше опъната, но беше по формата на тялото, а тази форма наистина беше хубава. Не можех да повярвам, че тампоните по лявата й страна са махнати, но никак не личаха.

Зад мен се изкашля научната ми програма. Обърнах се и видях, че си пушеше лулата и мигаше.

— Жена ти изглежда добре, Робин — отбеляза той, като кимаше разсъдливо с глава.

— Понякога, Алберт — казах аз, — просто не зная до каква степен си човекоподобен. Добре. Какви са тези много интересни неща, които искаш да ми кажеш?

— Всичко, което желаеш да чуеш, Робин. Да продължа ли с темата за Петер Хертер? Има някои други възможности, например деструктивен режим. Това ще рече, като за момент се абстрахираме от правните проблеми, че ще бъде възможно да се даде команда на един бордови компютър, известен под името „Вера“, да взриви резервоарите с гориво на орбиталния кораб.

— По дяволите! Така ще загубим най-голямото богатство, което някога сме намирали!

— Разбира се, Робин, и още по-лошо. Възможността една външна експлозия да повреди инсталацията, която използува мистър Хертер, е съвсем малка. Това само може да го разсърди. Или да го блокира там, така че до края на живота си да прави каквото си иска.

— Забрави за това! Нямаш ли нещо добро, което да ми кажеш по въпроса?

— Всъщност, Робин — усмихна се той, — наистина имам. Намерихме Розетския камък. — Той се сви до размерите на малки цветни петна и изчезна. Когато мястото му в бокса се зае от една сияйна вретеновидна маса с цвят на лавандула, той каза: — Това е образът на началото на една книга.

— Но тя е празна!

— Още не съм я стартирал — обясни ми той. Масата беше по-висока от мен и наполовина широка. Пред очите ми тя започна да се променя; цветът избледня, докато през нея можеше ясно да се вижда, а после в нея започнаха да се явяват една, две, три точки ярка червена светлина, които се превърнаха в спирала. Чуваше се неприятен шум като от тракане на зъби, като от телеметричен апарат, или като усилено цвърчене на маймунки. После картината се стабилизира. Звукът спря. Чу се гласът на Алберт:

— Спрях я в това състояние, Робин. Вероятно този звук представлява език, но все още не сме успели да извлечем от него семантиката. „Текстът“ обаче е ясен. Светлинните точки са сто трийсет и седем. Сега наблюдавай внимателно, а аз ще пусна книгата още няколко секунди.

Спиралата от 137 звездички се удвои. От нея се издигна друга спирала с точки и стигна до върха на вретеното, където остана тихо да виси. Тракането на езика отново започна и първоначалната спирала се разшири, докато от всяка една от точките започна да се оформя нова спирала. Когато процесът свърши, имаше една голяма спирала, съставена от 137 малки спирали, всяка от които съставена от 137 точки. После цялата червена структура се превърна в оранжева и спря.