Фредерик Пол - Гейтуей II

Не е лесно да се живее, ако си млад и съвсем сам. „Иди в златните коридори, Уон, открадни каквото желаеш и учи. Не се страхувай“ — съветваха го Древните. Как да не се страхува? Древните използуваха златните коридори. Можеха да го намерят някъде из тях, най-вероятно към края, където в центъра на нещата неспирно се въртеше златното валмо от символи.

Мъртвите го придумваха да отиде точно там. Може би трябваше да ги послуша, но не можеше да се отърси от страха.

Уон не знаеше какво можеше да му се случи, ако Древните го хванеха. Мъртвите може би знаеха, но той не можеше да разбере нищо от техните брътвежи по въпроса. Някога, когато Уон беше съвсем малък и когато родителите му бяха още живи — а това беше толкова отдавна — хванаха баща му. Нямаше го много дълго, а после се върна в осветения им в зелено дом; целият се тресеше и двегодишният Уон разбра, че баща му е изплашен. Той пищя и рева, защото всичко това за него бе много страшно.

Въпреки всичко трябваше да отиде в златните коридори — независимо дали Древните с жабешки уста бяха там или не. В златните коридори имаше книги. Мъртвите бяха добри, но скучни и докачливи, а често пъти и вманиачени. Най-добрите източници на знание бяха книгите и за да ги вземе, Уон трябваше да отиде там, където се намираха.

Книгите бяха в блестящите златни коридори. Имаше и други коридори — зелени, червени и сини, но книги имаше само в златните. Уон не обичаше сините коридори, защото те бяха студени и безжизнени, но пък там бяха Мъртвите. Зелените бяха изчерпани. Той прекарваше по-голяма част от времето си там, където по стените се разпростираха паяжините от светлина и сандъците все още бяха пълни с храна; беше сигурен, че там ще бъде на спокойствие, но пък беше самотен. Златните коридори можеха все още да се използуват и следователно бяха полезни, но и опасни. Сега той стоеше там и ругаеше тихичко, защото се бе убол. Проклети Мъртви! Защо ли бе послушал глупавите им брътвежи?

Сгуши се разтреперан под оскъдния навес от храсти, докато двама глупави Древни стояха замислено отсреща, беряха плодове и съсредоточено ги пъхаха в жабешките си уста. Наистина беше необичайно да бъдат толкова бездейни. Между другите причини да ги ненавижда беше тяхната вечна заетост, вечно поправяне на нещо, влачене, бръщолевене — сякаш бяха курдисани. И въпреки това тези двамата там бяха толкова неподвижни, колкото и самият Уон.

И двамата бяха с неподстригани бради, но единият от тях имаше и гърди. Уон си спомни, че няколко пъти бе виждал тази жена. Беше онази, която старателно залепваше оцветени парчета от нещо — може би хартия, или пък пластмаса — върху своето сари, а понякога и върху бледата си, нашарена кожа. Вярваше, че няма да го видят и все пак въздъхна с облекчение, когато не след дълго, те се обърнаха и се отдалечиха. Не говореха. Уон почти не беше чувал някой от сивите Древни да говори. Пък и да ги чуеше, не можеше да разбере нищо. Уон говореше добре шест езика: испански — езикът на баща му, английски — на майка му, немски, руски, китайски и финландски, които бе научил от един или друг от Мъртвите. Но езика, на който говореха жабешките уста, въобще не разбираше.

Щом двамата Древни се отдалечиха в златния коридор, Уон бързо изтича и награби каквото можа. Те може би го видяха, а може би не. Древните не реагират бързо. Това бе причината досега да успява да ги избегне. Прекарваше по няколко дни в коридорите, а после си отиваше. Когато разбираха, че е бил там, той вече си бе отишъл; беше на кораба или пък вече беше отлетял.

Уон пренесе книгите на кораба с един панер, наполовина пълен с пакети с храна. Стартерните акумулаторни батерии почти се бяха заредили. Можеше да отпътува когато пожелае, но беше по-добре да ги зареди напълно, пък и не смяташе, че се налага да бърза. Около час пълни пластмасови съдове с вода за уморителното пътуване. Колко жалко, че на кораба нямаше четящи устройства; с тях времето му щеше да мине по-бързо! А след това, уморен от работа, той реши да каже довиждане на Мъртвите. Можеше да му отговорят, а можеше и да не му отговорят, а дори и да им е безразлично. Но нямаше никой друг, с когото можеше да се поразговори.

Уон беше петнайсетгодишен, висок, жилав, много тъмен по рождение и още повече потъмнял от светлините в кораба, в който прекарваше по-голяма част от времето си. Беше силен и самоуверен. Такъв и трябваше да бъде. В сандъците винаги имаше храна и други неща за вземане.