Фредерик Пол - Гейтуей II

Веднъж или два пъти годишно, когато се сетеха, Мъртвите го хващаха с тяхната малка подвижна машина и го закарваха в една килия в сините коридори, където прекарваше един скучен ден, подложен на пълен медицински преглед. Понякога му пломбираха по някой зъб и обикновено получаваше дългодействащи витамини, биеха му инжекции с минерали, а веднъж дори му дадоха и очила. Уон обаче отказа да ги носи. Напомняха му също — когато занемаряваше за по-дълго учението — че трябва да трупа знания, да се просвещава както от тях, така и от книгите, натрупани в хранилищата. Уон не се нуждаеше от много напомняне. Учението му доставяше удоволствие. Във всичко останало беше напълно самостоятелен. Ако му трябваха дрехи, отиваше в златните коридори и си открадваше от Древните. Ако му беше скучно, си измисляше занимание. Няколко дни в коридорите, няколко дни на кораба и още няколко на другото място; после повтаряше всичко отначало. Времето минаваше. Нямаше си никого за другар. Не бе имал от четиригодишна възраст, когато родителите му изчезнаха и той почти беше забравил как се чувства човек с приятел. За него това беше без значение. Животът и така му се струваше пълноценен, тъй като нямаше с кого да се сравнява.

Понякога си мислеше, че ще бъде добре да се засели на едно или друго място, но това беше само блян. Повече от единайсет години вече скиташе нагоре-надолу. На другото място имаше неща, които цивилизацията не притежаваше. Там беше стаята на сънищата, където можеше да лежи със затворени очи и да не се чувства самотен. Той обаче не можеше да живее там, въпреки изобилието на храна и отсъствието на всякакви опасности, понеже единственият източник на вода беше много слаб. Цивилизацията притежаваше много от онова, което предният пост нямаше: Древните хора и книгите, изпълненото със страх изследване и дръзките набези за дрехи и дреболии, чувството, че нещо става. Но той не можеше да живее и там, защото онези с жабешките уста рано или късно сигурно щяха да го хванат. Затова пътуваше.

Главната врата към предверието на жилището на Мъртвите не се отвори когато Уон натисна с крак педала на входа. Той едва не се блъсна в нея. Озадачен, Уон се спря и най-напред леко, а после по-силно натисна вратата. Трябваше да се напъне с всичка сила, за да я отвори. Никога по-рано не я бе отварял, макар че от време на време заяждаше и скърцаше страхотно. Беше неприятно. Уон вече се беше натъквал на повредени машини; именно поради това зелените коридори бяха безполезни. Наистина там имаше храна и топлина, но това го имаше в изобилие и в червените и дори в златните. Обезпокоително беше, че нещо около Мъртвите можеше да се повреди, защото ако те изчезнеха, той си оставаше без никого.

Все пак всичко изглеждаше нормално; стаята с пултове за управление беше силно осветена, температурата беше приятна и той можеше да чува тихия монотонен говор и от време на време цъкането на Мъртвите зад панелите, потънали в налудничавите си мисли и вършещи своите си работи. Уон седна, размърда се, за да се намести по-добре на стола и тури слушалките на ушите си.

— Заминавам за предния пост — каза той. Не последва никакъв отговор. Повтори го на всички езици, които владееше, но изглежда никой не желаеше да разговаря. Това беше обезкуражително. Понякога двама или трима и дори повече се натискаха да му правят компания. Тогава можеха добре да си побъбрят и той въобще не се чувстваше самотен. Сякаш беше член на „семейство“ — дума, която знаеше от книгите и от онова, което му бяха казали Мъртвите. Това беше добре. Почти толкова добре, колкото и в стаята на сънищата, където за известно време имаше илюзията, че е част от стотици, милиони семейства. Безброй много хора! Това обаче беше повече, отколкото можеше да понесе продължително време. И така, когато трябваше да напусне предния пост, за да се върне за вода и за по-осезаемата компания на Мъртвите, той никога не съжаляваше. Но винаги желаеше да се върне на неудобната кушетка, под кадифеното метално одеяло и да се пренесе в царството на сънищата.

То го чакаше, но Уон реши да даде на Мъртвите още една възможност. Дори и когато не изпитваха голямо желание за разговор, понякога те проявяваха интерес, ако се обърнеше към тях директно. Уон помисли малко, а после набра номер петдесет и седем.

В слушалката се дочу далечен, тъжен глас, който си мърмореше: „…опитай се да му разкажеш за липсващата маса. Маса! Единствената маса, която се въртеше в ума му, бяха двадесет килограма гърди и задник! Онази безвкусно облечената, Дорис. Никой не я поглежда и, о-о, момче, забрави за мисията, забрави за мен…“

Читать дальше