Фредерик Пол - Гейтуей II

— Следователно, не трябва да се съвъкупявам с една жена без преди това да съм я ухажвал?

— Така е, момче. Да не говорим, че е противозаконно.

Уон помълча малко замислено, след това си спомни и попита:

— Вярно ли е всичко това, Тайни Джим?

Кудкудякане от радост.

— Този път те хванах, момче! Всичко до последната дума.

Уон се нацупи.

— Не беше много вълнуващо, Тайни Джим. Всъщност успя да премахнеш възбудата ми.

— А ти какво очакваше, момче? — възрази обидено Тайни Джим. — Ти ми каза да не съчинявам истории. Тогава защо си недоволен?

— Тръгвам. Нямам време за губене.

— Освен време нищо друго нямаш! — изкудкудяка Тайни Джим.

— А и ти нямаш нищо за казване от онова, което искам да чуя — отвърна строго Уон. Той изключи всички Мъртви, ядосан отиде при кораба и натисна стартовия бутон на пулта за управление. Хич и не му мина през ум, че се е отнесъл грубо с единствените си приятели в цялата Вселена. Никога не беше се замислял, че техните чувства бяха от значение за него.

През хиляда двеста осемдесет и втория ден от нашето пътуване по пътя към облака Оорт големи емоции предизвика пощата. Вера иззвъня весело и всички се събрахме да я получим. Имаше шест писма за моята похотлива балдъза, изпратени й от прочути филмови звезди. Е, не всички от тях бяха филмови звезди; просто красиви шотландски войници, с които си кореспондира. Тя е само четиринайсетгодишна и според мен има нужда да въздиша по някой мъж, който да отговаря на писмата й. Те от своя страна отговарят, защото агентите им по печата са казали, че това ще бъде добра реклама. Едно писмо за стария Пейтър, моя тъст. Беше дълго писмо от Германия, с което го канят да се върне в Дортмунд и да се кандидатира в местните избори за кмет или Burgermaister или нещо от този род. При условие, разбира се, че когато се върне, ще е все още жив. Това е просто една възможност за всеки от нас. Но те не се отказват. Две лични писма до жена ми, Ларви — от някой приятел, предполагам. Едно писмо до всички ни от вдовеца — или може би съпруга — на бедната Триш Бавър. Зависи от гледната точка — дали смятаме Триш за жива или мъртва.

„Да сте виждали следи от кораба на Триш?

Кратко и ясно. Предполагам, че от финансови съображения повече от това не може да си позволи да пише. Казах на Вера да му изпрати обичайния отговор: „Съжаляваме, не сме.“ Имах достатъчно време да се занимавам с тази кореспонденция, защото нямаше нищо за Пол С. Хол, тоест за мен.

Обикновено за мен няма нищо и това е една от причините, поради която много играя шах. Пейтър ми казва, че съм извадил голям късмет, че изобщо съм включен в мисията. Според мен това нямаше да стане, ако той не беше вложил свои собствени средства в нея, като финансира участието на цялото семейство. Разбира се, от значение бе и неговият опит, но ние всички имахме опит. Пейтър е химик в хранителната промишленост. Аз съм строителен инженер. Моята жена, Дорема — по-добре е да не я наричате така (ние най-често я наричахме „Ларви“) — е пилот. При това адски добър пилот. Ларви е по-млада от мен, но е прекарала на Гейтуей шест години. Без успех. Върнала се оттам почти готова да се откаже от изследователска работа, но научила много неща. И не само но отношение на пилотирането. Понякога гледах ръцете на Ларви с шест отличителни гривни за космически полети, по една за всяка една мисия. Бяха твърди и сигурни на пулта за управление, топли, когато ги докоснеш… Не зная много за онова, което й се е случило на Гейтуей. Може би и не трябва да зная.

Другата жена на кораба е нейната малолетна сестра и моя балдъза Джанин. Ах, тази Джанин! Понякога се държи като четиринайсетгодишна, а друг път като четирийсетгодишна. Когато е четиринайсетгодишна, тя пише сантиментални писма на филмови звезди и си играе с играчки — одърпан плюшен броненосец, хичиянско молитвено ветрило (истинско) и огнена перла (фалшива), който й беше купил баща й, за да я придума да участвува в мисията. Когато е четирийсетгодишна, най-много иска да играе с мен. И ето ни сега. Три и половина години се налагаме един на друг и се опитваме да потиснем желанието за убийство.

Не бяхме единствени в Космоса. Макар и много рядко, получавахме хабер от най-близките до нас съседи, базата Тритон или от изследователския кораб, който се бе изгубил. Но Тритон и Нептун бяха много пред нас по своята орбита — от изпращане на съобщение до получаване на отговор минаваха три седмици. Изследователският кораб нямаше излишна енергия да ни се обажда, макар че сега беше само на петдесет светлинни часа. Никак не приличаше на разговор през градинския плет.