Фредерик Пол - Гейтуей II

И това, каза си тя честно, докато Алберт продължаваше, беше жалко за нея. Робин нямаше никакви подли тайни. Той веднага й беше разказал за любовта на неговия живот, жената на име Джел-Клара Моинлин, която бе изоставил в една черна дупка — беше й разказал всичко, всъщност далеч повече, отколкото тя самата желаеше да знае.

— Стоп! — извика тя.

Моментално триизмерната фигура в бокса прекъсна думата по средата на сричката. Погледна учтиво към нея в очакване на команди.

— Алберт — каза тя внимателно, — защо ми разказа, че Робин е изучавал въпроса за черните дупки?

Фигурата се закашля.

— Защото, мисис Бродхед — отговори Алберт, — аз ги четях от запис, направен специално за теб.

— Този път не. Но защо друг път съзнателно си ми поднасял такава информация?

Изражението на Алберт се разведри и той отговори скромно:

— Това предписание не идва от моята програма, гаспажа.

— Така си и мислех! Ти взаимодействаш с психоаналитичната програма!

— Да, гаспажа, както си ме програмирала да правя.

— И каква беше целта на тази интервенция от страна на програмата Зигфрид фон Шринк?

— Не мога да бъда съвсем сигурен, но — добави той колебливо, — може би мога да направя някакво предположение. Може би Зигфрид смята, че мъжът ти трябва да бъде по-откровен с теб.

— Тази програма не е натоварена да следи за моето душевно състояние!

— Не, гаспажа, не твоето, но това на твоя съпруг. Гаспажа, ако искаш повече информация, позволи ми да ти предложа да се консултираш с онази програма, не с мен.

— Мога да направя нещо повече от това! — избухна тя. И наистина можеше. Можеше да произнесе три думи — „Дайте горад Полимат“ — и Алберт, Хариет, Зигфрид фон Шринк, всяка една от програмите на Робин, щяха да бъдат обединени в една мощна нейна програма, Полимат, която бе използувала, за да ги напише, програмата, която съдържаше всяка инструкция, записана в тях. И тогава нека се опитат да шикалкавят! Тогава нека да видим дали могат да поддържат поверителни техните памети! Тогава…

— Господи — извика високо Еси, — всъщност планирам да дам урок на собствените ми програми!

— Гаспажа?

Тя затаи дъх. Беше смях, близък до ридание.

— Не — каза тя, — отмени горната заповед. В твоето програмиране няма никаква грешка, Алберт, както няма и в това на психоаналитика. Ако психоаналитичната програма намира, че Робин трябва да се освободи от някакви вътрешни напрежения, аз не мога да отменя това. Продължавай по-нататък — коригира се тя припряно.

Странното в Еси Лаворовна-Бродхед беше, че за нея справедливостта означаваше нещо, дори и в отношенията с нейните продукти. Една програма като Алберт Айнщайн беше голяма, сложна, проницателна и мощна. Дори и С.Я.Лаворовна не можа сама да я напише; затова трябваше да използува Полимат. Една програма като Алберт Айнщайн през цялото време учи, расте и предефинира задачите си. Дори нейният автор не може да каже защо подава един бит информация вместо друг. Можеше само да се отбележи, че работи и за това се съдеше по начина, по който изпълнява командите. Щеше да е несправедливо да се обвинява програмата и Еси не можеше да бъде толкова несправедлива.

Но когато се размърда неспокойно между възглавниците (оставаха двайсет и две минути), й дойде на ум, че светът съвсем не беше толкова справедлив към нея. Изобщо не беше справедлив! Не беше справедливо всички тези приказни чудеса да заливат света… не сега. Не беше справедливо тези заплахи и дилеми да се проявяват, не сега, не когато тя може би няма да е жива, за да ги види как ще се развият. Ще може ли Петер Хертер да се справи? Ще бъдат ли спасени другите от неговата група? Ще може ли наученото от молитвените ветрила и от другите изследователи да направи възможно съществуването на всички онези неща, които Робин обещава: да нахрани света, да направи всички щастливи, да позволи на човешката раса да експлоатира Вселената? Толкова много въпроси, а преди още да залезе слънцето, тя може би ще бъде мъртва, без да може да научи отговорите! Не беше справедливо! Нито едно от тях. И най-несправедливо беше, че ако тя умре при тази операция, никога няма да може да научи кого ще избере Робин, ако по някакъв начин неговата любима може отново да бъде намерена.

Изведнъж тя си даде сметка, че времето минава. Алберт търпеливо стоеше в бокса, помръдвайки от време на време, за да смукне от лулата или да се почеше под подгъва на мекия си пуловер — за да й напомни, че все още беше в състояние на готовност.