Фредерик Пол - Гейтуей II

— Да, гаспажа.

Колко си непочтена, мислеше си Еси, като се усмихна. Остава още един час и дванайсет минути.

Няма да ми навреди ако подремна.

Не можа да заспи.

Можех, мислеше си тя, отново да разпитам медицинската си програма. Но нямаше желание да слуша за медицинските процедури, на които ще бъде подложена повторно. Да вземат такива големи органи от други хора, за да й ги присадят! Бъбрек, да. Човек може да продаде един бъбрек и пак да му остане нещо. Като студентка Еси познаваше другари, които бяха направили това, може би дори и тя самата щеше да го стори, ако бяха обеднели още малко. Но макар да не знаеше много повече анатомия от онова, което баща й я бе научил като малка, тя знаеше достатъчно добре, че на лицето, или лицата, които й бяха дали всичките тези органи, нямаше да им остане достатъчно, за да могат да живеят. Почувства, че й се повдига.

Почти същото чувство на гадене изпита, когато осъзна, че дори и с пълно здравно обслужване от тази конкретна лекарска намеса, от хирургическия нож на Уилма Лийдерман, тя можеше и да не се завърне.

Още час и единайсет минути.

Еси отново седна. Независимо дали щеше да живее или не, тя беше примерна съпруга, така както бе примерна дъщеря, и ако Робин желаеше тя да се занимае с Молитвените ветрила, трябваше да го стори. Еси се обърна към компютърния терминал.

— Искам програмата Алберт Айнщайн.

Когато Еси Бродхед каза: „Искам програмата Алберт Айнщайн“, тя задейства голям брой събития. Много малко от тях можеха да се видят без допълнителни сетива. Те не се извършваха в макроскопическия физически свят, а в една вселена, съставена главно от електрически заряди и пътища в мащабите на електрона. Отделните единици бяха микроскопични. Цялото обаче не; то беше съставено от шейсет милиарда гигабита 28 28 Един гигабит е един милион 29 бита информация. (Бел.прев.) информация.

В Академогорск професорите на младата С.Я. й бяха преподавали тогавашната компютърна логика, изградена върху йонна оптика и магнитни мехурчета. Тя се беше научила да накара нейните компютри да вършат чудни неща. Те можеха да смятат с цели числа с многомилионни цифри или да изчислят приливите и отливите на един кален поток за хиляди години напред. Можеха да съставят детски стихчета за „Къщичка“ и „Татко“, а после да ги превърнат в архитектурен план или пък в шивашки манекен на човек. Можеха да изобразят къща, да добавят към нея веранда, покрита с гипсови панели или облицована със слонова кост. Можеха да обръснат брада, да турят перука, костюм за пътуване с яхта или за игра на голф, за директорски съвет или за бар. Такива бяха чудните програми на деветнайсетгодишната Симка. Тя ги намираше вълнуващи. Но оттогава беше пораснала. В сравнение с програмите, които пишеше сега за секретарката си, за „Алберт Айнщайн“ и за многобройните си други клиенти, тези ранни програми бяха бавни и пипкави карикатури. Те не използваха възможностите, заети от хичиянската технология, или от памет с капацитет 6 х 10 бита.

Разбира се, дори и Алберт не използваше едновременно всичките шейсет милиарда гигабита. Преди всичко поради това, че те не винаги бяха достъпни за разпределено ползване. Дори и разпределените памети бяха заети от десетки хиляди програми, умни и сложни като Алберт, и други десетки милиони по-малко интелигентни. Програмата „Алберт Айнщайн“ се появи между хилядите и милиони без да им пречи. Пътни сигнали я предупреждават за заети чинове. Контролни постове я водят към подпрограми и библиотеки, необходими, за да изпълни своите функции. Нейният път никога не е права линия. Той представлява дърво, разклоняващо се в точките на вземане на решения, светкавица от зигзаги, завои и връщания. Това всъщност не е истински път; Алберт никога не се движи. Той никога не се намира на някое определено място, от което да се прехвърли. А и може да се спори дали Алберт „представлява“ изобщо нещо. Той не съществува непрекъснато. Когато Робин Бродхед свърши с него и го изключи, той престава да съществува и неговите подпрограми приемат други задачи. Когато отново бива включен, той се възстановява от някой свободен чип, в съответствие с програмата, написана от С.Я. Той е истински не повече от едно уравнение, и не по-малко от Бог.

— Искам… — каза С.Я. Лаворовна-Бродхед. Преди да беше изрекла и половината от първата гласна, звуково активиран модул в приемника на монитора извика секретарската програма. Секретарката не се появи. Тя прочете първата част от името, което следваше…