Фредерик Пол - Гейтуей II

— Мисля, че вместо това можем най-после да се оженим — отговори тя.

Така и направиха. Не в същия ден, но веднага щом това стана възможно. С.Я. никога не съжали за тази си постъпка: не беше нещо, за което да съжалява. След първите няколко седмици тя дори не се безпокоеше какъв ще се окаже техният брак. Робин не беше нито ревнив, нито подъл. Често беше погълнат от своята работа, както и тя от своята.

Имаше само един въпрос — въпросът за жената — Джел-Клара Моинлин, изгубената любов.

Може би вече бе умряла. Във всеки случай, все едно че бе умряла, защото нямаше никаква надежда някога до нея да достигне човешко същество. Това беше пределно ясно от основните закони на физиката… но имаше моменти, Еси беше сигурна в това, когато мъжът й хранеше надежда.

Тогава тя се чудеше — какъв ли избор би направил Робин, ако съществуваше някаква възможност да избира между тях двете?

Ами ако се окаже, че от време на време законите на физиката допускат изключения?

Съществуваше въпросът за хичиянските кораби и как да се приложат известните физически закони към тях. Както всеки друг мислещ човек в света, въпросите около хичиянцнте интригуваха дълго време и С.Я. Астероидът Гейтуей беше открит още когато тя беше ученичка. Някои от нейните съученици бяха направили решителната крачка и специализираха теория на хичиянските системи на управление. Двама от тях сега бяха на Гейтуей. Най-малко трима излетяха с кораби, за да не се завърнат никога.

Хичиянските кораби не бяха неуправляеми. Всъщност те можеха добре да се управляват. Механиката на процеса обаче се познаваше само повърхностно. Всеки кораб имаше по пет нониуса на основния двигател и пет спомагателни. С тях се задаваха координати в Космоса (как) и след като бъдеха зададени, корабът се насочваше натам. Отново — как? После се завръщаше безпогрешно на мястото, от което беше излетял, или по-точно най-често се завръщаше, ако не останеше без гориво или пък не се случеше нещо непредвидено. Всичко това за С.Я. бе триумф на кибернетиката, която никоя човешка изследователска агенция не може да постигне. Проблемът беше в това, че все още никое човешко съшество не знаеше как точно да разчита показанията на приборите за контрол.

А какво щеше да стане в следващия момент, или в момента подир него? С обилната информация, която пристигаше от Завода за храна и хичиянския рай: от разговорите с Мъртвите; от този най-малкото полукомпетентен човешки пилот, момчето, Уон… от всичко това и специално от потока от нови знания, които можеха да се получат от молитвените ветрила…

След колко време щяха да бъдат разрешени някои от тези мистерии? Може би не след дълго.

С.Я. искаше да бъде част от всичко това, така както бяха станали нейните съученици. Съпругът й отдавна бе станал. Тя дори искаше повече, защото не подозираше каква роля би желал да играе той. Но подозрението оставаше. Ако Робин можеше да направи хичиянски кораб, с който да отлети до която и да е точка от Вселената, тя знаеше какъв ще бъде неговият избор.

Семя Ягородна Лаворовна-Бродхед извика секретарката си.

— С какво време разполагам?

Програмата се яви и отговори:

— Сега е пет и двайсет и две. Очаква се доктор Лийдерман да дойде в шест и четирийсет и пет. Тогава ще бъдеш подготвена за процедурата, която ще се проведе в осем часа. Имаш малко повече от час и четвърт. Може би ще искаш да си починеш?

С.Я. се изсмя. Винаги й беше забавно, когато собствените й програми й даваха съвет. Обаче нямаше желание да отговаря.

— Изготвено ли е менюто за днес и за утре? — попита тя.

— Нет, гаспажа.

Това беше едновременно и облекчение, и разочарование. Поне Робин не й беше предписал за днес меню за охранване… или пък неговите предписания бяха отхвърлени поради операцията?

— Избери нещо — заповяда тя. Програмата много я биваше да изготвя менюта. Идеята за това беше на Робин. Той предложи да се направи такава програма, която да може да изпълнява редица скучни домакински задължения. Но Робин си беше Робин и имаше дни, когато готвенето му беше хоби и той режеше тънки резенчета лук за салатата и стоеше с часове пред яхнията, за да я бърка. Понякога сготвеното беше ужасно, друг път не; Еси не беше придирчива, защото за нея беше без значение какво яде. И също защото беше благодарна, че не се налагаше тя самата да се занимава с тези задължения; в това отношение поне Робин надмина баща й.

— Не, почакай — добави тя, — хрумна ми нещо. Когато Робин се прибере вкъщи, сигурно ще бъде гладен. Поднеси му закуска — онези кравайчета и нюорлиънско кафе. Като в „Кафе ди Монд“.