Фредерик Пол - Гейтуей II

Най-древният се пресегна и активира отдавна неизползувани архивни памети.

Не беше леко „изживяване“. Беше почти еквивалентно на психоаналитичен сеанс на жив човек, защото се разкриваха мисли, памети, вини, безпокойства и несигурности, които неговият „съзнателен“ ум — чиповете за доказателства и решаване на проблеми — отдавна бе решил да изостави. Тези памети не бяха загубени. Те не бяха станали безсилни. Те все още предизвикваха в него „срам“ и „страх“. Правилно ли постъпваше? Осмеляваше ли се да поеме отговорност? В ума му изникнаха старите аргументи, които бяха изтъквани преди двеста хиляди години и които никога не можеха да се доближат до някакво решение. За Най-древния не беше възможно да се потопи в забравата на истерия или депресия. Неговите чипове не му позволяваха.

Обаче беше възможно да се ужаси.

След доста дълго време той се откъсна от своята историческа ретроспекция. Все още беше изплашен. Но беше решен. Трябваше да действа.

Когато Най-древният отново се събуди, децата му се разпръснаха разтревожени.

Предните му ефектори потрепериха, изправиха се и се насочиха към младата жена, която се намираше в съседния съединителен коридор. Всеки друг човек щеше да бъде толкова добър, колкото и този.

— Ела с мен — заповяда той.

Разплакана, тя тръгна с него. Когато я поведоха към осветения в златно коридор, нейният другар се опита да я последва. Не му разрешиха да продължи и той тъжно ги изгледа. Десет минути преди това те правеха любов доволни и щастливи. Сега той не беше сигурен дали отново ще я види.

Обичайният ход на Най-древния не беше много бърз, но въпреки това жената трябваше да подтичва задъхана, за да може да го следва. Той мина покрай машините, за които не си спомняше някога да са били използувани — машини за подравняване на стени; обслужващи модули, огромни като къщи; някаква странна машина с шест големи винта, прилична на някогашен хеликоптер от далечното минало, която беше използувана за доставяне на ангели на хичиянския рай; златните паяжини, които се промениха в сребърни, а след това станаха чисто бели. Един коридор, в който никое от децата не беше влизало, се отвори при доближаване на Най-древния. Достигнаха до помещение, в което жената не бе влизала, нито пък знаеше, че съществува, където паяжините светеха с всички цветове на дъгата, а по панелите на голямата тъмна стая трепкаха странни фигури.

— Иди там — нареди Най-древният. — Настрой онези колела. Гледай мен. Прави това, което правя аз. — На двете страни на стаята, твърде отдалечени едни от други, за да не може сам човек да ги задвижи, бяха разположени прибори за настройка. На пода пред тях имаше нещо като пейка под формата на буквата V, много неудобна за сядане. Пред всяка пейка имаше издатина с по десет колела в ред, между които примигваха светлинки с цветовете на дъгата. Най-древният, без да сяда на цепката, хвана с ефектора най-близкото до него колело и бавно го завъртя. Светлините потрепнаха. Зелената избледня и се превърна в жълта, в бледо оранжева с три линии охра по средата. — Опитай се получиш същата картина! — Младата жена покорно се зае да изпълни нареждането. Колелото много трудно се въртеше, сякаш не е било въртяно много отдавна. (Наистина не беше.) Цветовете се размесиха и завъртяха; мина цяла вечност, докато постигне структура, подобна на тази на Най-древния. Той не бързаше, нито пък я укоряваше. Просто чакаше. Знаеше, че се старае колкото може. Когато всичките десет колела показаха структурите, които той бе избрал, очите й засмъдяха от потта, стичаща се по лицето й.

Цветовете не бяха напълно еднакви. Между дублираните, резервни, защитни контролни уреди розетката на екраните, която трябваше да покаже координатите на техния курс, оставаше безжизнена. Това никак не беше чудно. Чудното беше, че след осемстотин хиляди години контролните прибори въобще работеха.

Но те работеха.

Най-древннят натисна нещо под неговото табло и бързо, учудващо, светлините оживяха. Те отслабваха и отново се усилваха, и сега, когато беше включена автоматичната настройка, двете светлинни структури станаха съвсем еднакви. Розетката на екрана оживя, осветена от блестящи точки и линии. Младата жена гледаше изплашена екраните. Тя не знаеше, че онова, което видя, беше звездно небе. Жената никога нито беше виждала, нито пък беше чувала за звезди.

После тя почувства онова, което последва.

Тук всички го почувстваха. Натрапниците в техните килии, почти стотината деца, дори Най-древният, изведнъж се почувстваха неразположени, когато изчезна вечната гравитация и на нейно място се появиха придърпванията на псевдоускорението, прекъсвано от усещания за безтегловност.