Фредерик Пол - Гейтуей II

Когато самият Най-древен беше направен безсмъртен, когато още беше от плът и кръв, той се събуди със съвсем същата си идентичност. Всичките му знания и умения бяха дублирани в машинната памет. Така беше и с неговите деца, които той, през съвсем произволни интервали от време, решаваше да направи безсмъртни. Така беше и с предшествениците му от плът и кръв, толкова отдавна, че дори неговата възраст беше нищожна в сравнение с тях. Така беше и с онези други съхранени памети, с които не обичаше да се консултира.

Но с натрапниците не се получаваше. Имаше нещо сбъркано в биологичния им състав. Тяхната памет се записваше несъвършено, а достъпът до нея беше несигурен и дори понякога той си мислеше да ги изтрие. Бе захвърлил тези малки сферични памети и системите за тяхното четене в отдалечената периферия на „тук“ и децата му никога не отиваха близко до тях. Най-сетне реши да ги запази от най-обикновена пестеливост. Можеше да дойде време, когато да му потрябват.

Сега може би беше настъпило това време.

С чувство на отвращение и нежелание, като човек, който се пресяга в помийната яма, за да извади изпуснат скъпоценен камък, Най-древният отвори пътищата, които го свързваха със съхранените памети на натрапниците.

И се ужаси.

Три от децата, които караха Джанин по кривината на вретеното, видяха, че ефекторите на Най-древния потрепват и външните лещи се отварят. Те се спънаха и спряха в очакване да видят какво ще последва.

Нищо не последва. Ефекторите отново се успокоиха. Лещите минаха в състояние на очакване. След минутка децата се събраха и задърпаха Джанин към металната кушетка.

Вътре в металната си обвивка Най-древният беше получил най-големия шок от много време насам. Някой се намесваше в неговите памети! Те не само бяха объркани. Винаги са били такива; по-лошо — те сега бяха в някои отношения по-нормални, или поне по-ясни, сякаш нещо се опитваше да ги препрограмира. Те имаха входове, които той никога не бе използвал. Съдържаха памети, които никога не бе споделял с тях. Това не бяха памети, които можеха да изплуват от миналите им животи. Бяха нови. Говореха за организирано знание в мащаби, които правеха собствените му мащаби да бледнеят. Космически кораби и машини. Живи интелекти от десет милиарда души. Машинни интелекти, които бяха бавни и дори почти глупави по неговите стандарти, но имаха на разположение невероятен капацитет. Нищо чудно, че беше реагирал физически като човек, шокиран от ужас.

Запаметените натрапници по някакъв начин бяха влезли в контакт с културата, от която бяха дошли.

За Най-древния не беше трудно да научи как бе постигнат този контакт. Оттук до Завода за храна по отдавна неизползуваната комуникационна мрежа. Тази връзка беше интерпретирана и обработена на Завода за храна от страшно груби машини. Предадена по дългия път до планетите, които се въртяха до най-близките звезди, посредством пълзящи със скоростта на светлината електромагнитни импулси. Достойно за съжаление! Докато не се замислиш колко много информация бе предадена всеки път. Най-древният приличаше на хидроинженер, прикован към фундамента на язовира на хидроелектроцентрала, който наблюдава тънка като игла водна струйка да блика стотици метри нагоре във въздуха от една невидима с просто око дупчица. Количеството е незначително. Но така силно бликащата струя от една толкова малка дупчица говореше за налягането на огромната маса в язовира.

А струйката вървеше в двете посоки.

Най-древният си призна, че беше проявил небрежност. При разпитването на натрапниците, за да разбере какво знаят те, той им беше позволил да научат много за самия него. За тук. За технологията, която го управлява. За неговото посвещение, за господарите, на които беше посветен животът му.

Добре, че поне струйката беше мъничка, както и смущенията в предаването на самите запаметени интелекти. В тези памети нямаше част, до която Най-древният да нямаше достъп. Той ги отвори и проследи всеки бит. Не им „говореше“. Само позволи техните умове да се влеят в неговия. Мъртвите не можеха да му се съпротивляват, така както препарираната жаба, поставена на операционната, не може да се съпротивлява на хирургическия скалпел.

Когато свърши, той се отдаде на размисъл. Съществуваше ли риск за неговите планове? Той активира вътрешните си сканиращи системи и в неговия „ум“ се появи триизмерен бокс на галактиката. Той нямаше реално измерение. Нямаше точка, от която някой би могъл да го види. Самият той не го „виждаше“, просто знаеше, че е там. Беше нещо като визуална измама. Оптическа измама, само че не беше оптическа. В бокса, от много далеч, се появи един обект в ореол от светлина. Бяха минали много столетия от времето, когато Най-древният лично бе наблюдавал такъв обект. Време беше отново да го разгледа.