Фредерик Пол - Гейтуей II

Понякога промените бяха политически, защото тук бе имало хиляда различни социални системи, една подир друга. Едно-две поколения, дори столетия, съществуващата култура беше чувствена и хедонистична, или пък пуритански строга; когато един индивид беше деспот или божество, или когато никой изобщо не стоеше над другите. Никога не беше имало демократична република като тези на Земята… Тук не беше достатъчно обширно, за да има представително правителство… И само веднъж бе имало общество, разслоено по расов признак. (То завърши с въстание на по-нисшите със сивокафява козина срещу по-висшите със шоколадова козина, които бяха изтребени завинаги.) Тук беше имало много идеологии и различна нравственост, но само една религия… поне през последните много хилядолетия. Всеки имаше само по една стая, когато неговият жив бог почиваше между децата през всичките дни на техните животи и се събуждаше да накаже или похвали някого.

През много ери тук нямаше изобщо никакви истински хора, само сбор от объркани полуусещащи същества, изправени пред чудесата, които бяха създадени, за да ги направят умни. Процесът се оказа успешен. Само че бавен. Изминаха стотици хиляди години преди някой от тях да успее да разбере дори самата концепция на писмото и почти още половин милион години, преди да можеше да му се повери да върши някаква работа. Тази чест се бе паднала на самия Най-древен. Тя не беше приета добре. Оттогава насам никой не я получи.

Беше се провалил; Най-древният знаеше. По някакъв начин той се беше провалил. Къде бе сбъркал?

Без съмнение бе направил всичко, което бе по силите му! Винаги е бил, особено през първите няколко столетия на своя втори живот в машинно тяло, много старателен и внимателен в контрола на всяка постъпка на децата си. Когато правеха нещо лошо, той ги наказваше. Когато правеха нещо добро, ги награждаваше. Винаги удовлетворяваше техните потребности.

Но може би тъкмо тук бе сбъркал. Много, много отдавна се бе събудил с ужасна „болка“ в металната черупка, която обитаваше. Не беше телесна болка, а сензорен сигнал за неприемлива физическа повреда; беше доста тревожна. Ужасени наоколо се бяха събрали децата му, всички крещяха едновременно и му показваха посеченото мъртво тяло на една млада жена.

— Беше полудяла! — крещяха те. — Опитваше се да те разруши.

Най-древният извърши бърза проверка на системите и установи, че повредата не е сериозна. Беше някакъв вид експлозив, който бе отнесъл няколко от ефекторите му и беше повредил някои контролни гнезда; нищо, което да не може да бъде поправено. Искаше да знае защо тя бе направила това. Забавиха се с отговора, защото бяха ужасени, но все пак му казаха:

— Тя искаше ние да те разрушим. Каза ни, че ти ни дискредитираш, и че ние не бихме могли да растем без теб. Молим да ни простиш! Ние знаем, че сбъркахме като не я убихме по-рано!

— Вие сте сбъркали — каза Най-древният, — че сте я убили. Ако между вас отново се появи такава личност, веднага ме събудете. Ако се наложи, може малко да се понакаже. Но да не се убива.

И тогава… не беше ли няколко столетия по-късно? Струваше му се като един миг. И тогава дойде момент, когато не го събудиха когато трябваше. Защото една дузина поколения не бяха спазвали законите, бяха нарушавали репродуктивните норми, докато общия брой на живите му деца бе спаднал на четири, преди да се решат да поемат риска да нарушат неговото спокойствие и го събудят. Е, бяха почувствали, че са сбъркали. Това почти туряше край на всичките му планове, защото само един от четирите беше жена и тя бе почти към края на фертилната си възраст. После той прекара една дузина години от живота си нащрек, събуждайки се нервен през няколко месеца, възпитаващ, обучаващ… заплашващ. С помощта на система от биологически знания, съхранена в най-старите му памети, той беше осигурил двете бебета, които жената успя да роди, да бъдат също женски. Със сперма, запазена от ужасените мъже, той успя да поддържа генния фонд разнообразен. Но това беше много малко. А някои неща бяха изгубени завинаги. Никакъв убиец не беше изпратен срещу него. Де да беше изпратен! Никой друг като него не се появи.

Най-древният разбра, че няма никакви реални шансове да се появи такъв от неговите деца. Ако беше възможно, досега щеше да се случи. Беше му минало времето. Оттогава, за един период от четвърт милион години, се бяха родили и умрели десет хиляди поколения негови деца.

Когато Най-древният отново се размърда, всичките му деца скочиха; знаеха, че ще действа. Не знаеха обаче какви действия ще предприеме.