— Просто удивително! И какво получихте?
— Хм — каза той, като се пресегна за лулата си, — всъщност не много, още не. Това е съхранена и временно зависима холограма, така че онова, което получихме представлява някакъв накъсан облак от символи. И, разбира се, не можем да прочетем никой от тези символи. Представляват хичиянски език, разбираш ли? Засега това си е чиста криптография 24 24 Наука за тайнописа (Бел.прев.)
, така да се каже. Единственото, което ни е необходимо, е Розетският камък 25 25 Каменна плоча, открита през 18 век, помогнала за разчитането на египетските йероглифи (Бел.прев.)
.
— Колко дълго?
Той вдигна рамене, разпери ръце и намигна.
Замислих се за момент.
— Добре, нека спрем дотук. Нещо друго. Искам да разчетеш от юридическата ми програма всичко по въпроса — честоти на микровълната, схеми, всичко. Там някъде трябва да се намира патентът, който търся.
— Разбира се, Робин. Хм. Искаш ли да чуеш нещо за Мъртвите?
— Какво за Мъртвите?
— Е — отговори той, — не всичките от тях са били живи същества. В тези запаметяващи чипове има някакви доста странни малки интелекти, Робин. Мисля, че те може би са онова, което ти наричаш Древните.
Почувствах как по гърба ми полазиха мравки.
— Хичиянци?
— Не, не, Робин! Почти хора. Но не съвсем. Не могат да си служат добре с езика, особено онези, които изглежда са най-ранни и бас ловя, че не можеш да предположиш необходимото компютърно време за анализиране и преобразуване на казаното от тях, за да се получи нещо смислено.
— Боже Господи! Това ще бъде истинско предизвикателство за Еси, когато… — Спрях. За момент бях забравил за Еси. — Е — казах аз, — това е… интересно. Какво друго имаш да ми казваш?
Всъщност друго нищо не ме интересуваше. Бях изразходвал последната капка адреналин. Оставих го да ми разкаже останалото, но по-голяма част от него мина покрай ушите ми. Знаеше се, че трима души от групата Хертер-Хол били пленени. Хичиянците ги завели в някаква зала с форма на вретено, из която имало разхвърляни някакви машини. Камерите продължавали да изпращат кадри, но нямало нищо интересно. Мъртвите били полудели. За Пол Хол нищо не се знаело; може би все още бил на свобода. Може би все още бил жив. Връзката по радиото на Мъртвите и Завода за храна продължавала да функционира, но не се знаело докога… дори и да има какво да ни се съобщи. Органичната химия на хичиянците била доста изненадваща, в смисъл, че не била толкова различна от човешката, колкото би могло да се предполага. Оставих го да приказва докато сам спря, но не го подканих да продължи, а включих развлекателния канал по пиезовизията. Двама комедианти се разсмиваха един друг. За нещастие говореха на португалски. Нямаше значение. Имах за убиване още цял час и останах на канала. Ако не друго, можех да се наслаждавам на хубавата бразилка, с украшение в косата, прилично на плодова салата, чието оскъдно облекло двамата смешници смъкваха всеки път, когато минаваха покрай нея, кикотейки се.
Сигналната лампа на Хариета светна ярко червено.
Преди да реша да отговоря, картината на пиезовизията се смени и един строг глас каза нещо на португалски. Не можах да разбера нито дума, но разбрах картината, която се яви веднага след това.
Заводът за храна останал без суровина; кадърът бил сниман от Хертер-Хол при приближаването им до дока. И в късите изречения, произнесени от говорителя, имаше две думи, които може би бяха „Петер Хертер“.
Може би бяха.
Бяха.
Картината не се смени, но се чу глас, който беше гласът на Хертер — гневен и суров:
— Това съобщение — каза той, — трябва незабавно да се предаде по цялата мрежа. То представлява двучасово предупреждение. След два часа ще причиня едноминутна нервна криза като легна в кушетката и изстрелям необходимите вълни. Казвам ви, за да вземете предпазни мерки. Ако не сторите това, вината ще е ваша, не моя. — Той почака един момент, а после резюмира: — Запомнете, имате два часа след сигнала, който ще подам. Не повече. Малко след това ще ви кажа причината за това, както и онова, което искам по право, ако не желаете кризата да се повтаря многократно. Два часа. Начало… сега.
Гласът спря.
Говорителят отново се появи, като говореше на португалски; изглеждаше изплашен. Нямаше значение, че не можех да разбера какво казва.
Бях разбрал онова, което бе казал Петер Хертер. Той беше поправил кушетката на сънищата и се канеше да я използува. Не от незнание, като Уон. Не и от любопитство, като Джанин. Той се канеше да я използува като оръжие. Той държеше в ръцете си оръжие, насочено към цялата човешка раса.
Читать дальше