Фредерик Пол - Гейтуей II

— Добре сте сторили — отговори най-после той, при което от много усти се чу въздишка на облекчение.

Най-древният не можеше да влезе в стаята поради своя ръст, но пъхна дългите си осезатели от мек метал и докосна пленниците. За него беше без значение, че те пищяха и се бореха. В този момент се интересуваше само от тяхното физическо състояние. То беше много удовлетворително: двама от тях, включително момчето, бяха много млади и следователно можеха да се използуват много години. В каквато и форма да пожелаеше да ги ползва. Всички изглеждаха в добро здраве.

По време на тези опипвания те пищяха и ругаеха на онзи неприятен език, който бяха използували техните предшественици. Най-древният не разбираше нито дума. Това обаче не беше истински проблем, защото винаги можеше да разговаря с тях посредством съхранените в далечната памет интелекти на предшествениците. Дори и собствените му деца през столетията развиваха свой език, поради което той не би могъл да разговаря с тях, ако не запазваше един или двама от тях от всяка дузина поколения като преводачи — обикновени преводачи, защото децата на Най-древния, за съжаление, изглежда не ставаха за нищо друго. Така че такъв проблем можеше лесно да се реши. При това фактите бяха благоприятни. Факт: екземплярите бяха в добро състояние. Факт: очевидно те бяха интелигентни, в смисъл, че умееха да използуват инструменти и дори технологии. Факт: той можеше да ги използува в съответствие с тяхната пригодност.

— Хранете ги. Пазете ги. Чакайте допълнителни инструкции — изкомандва той децата, отрупани около него. После Най-древният спусна по-надолу по телата външните си рецептори, за да добие представа как може да използува натрапниците за продължаване на заповедите, които лежаха в основата на дългия му живот.

Като личност, съхранена в машина, очакваната нормална продължителност на живота на Най-древния беше много голяма — може би няколко хиляди години — но недостатъчно голяма, за да изпълни своите планове. Тази продължителност той бе увеличил чрез разтягането й. В режим на очакване той почти не старееше. Така Най-древният прекарваше по-голяма част от времето при минимална мощ, неподвижен. Той просто чакаше, докато неговите деца осъществяваха неговите идеи и астрофизическите събития навън бавно протичаха във времето.

От време на време той се събуждаше при импулс от вътрешите си часовници за извършване на проверка, корекция, поправка. Друг път го събуждаха децата му, Те бяха инструктирани да правят това само при нужда а много често (макар и не толкова често по всеки друг стандарт освен неговия) възникваше такава нужда.

Имаше време, когато Най-древният е бил същество от плът и кръв, такова живо същество, каквото бяха сегашните му деца или пленниците, конто му бяха довели. Вярно, че това време беше много кратко, по-малко от един сън — от момента, когато беше издърпан изпод изпотените и напрегнати слабини на майка си до ужасния край, лежащ безпомощно, докато ужасните игли наливаха сън във вените му, а острите ножове очакваха да му направят трепанация. Когато искаше, той си спомняше съвсем ясно краткия живот и дългия псевдоживот след него, при условие, че можеше да си спомни къде да потърси в своите памети. Но не винаги можеше да си спомни. Твърде много информация имаше в неговите памети.

Най-древният нямаше ясна представа колко много памети имаше, или колко време беше минало по един или друг начин. Или дори къде се бяха случили нещата. Мястото, където живееха той и неговите деца, беше „тук“. Онова сигурно място, което фигурираше толкова много в неговите мисли, беше „там“. Всичко останало във Вселената беше просто „някъде другаде“ и той не си правеше труда да уточни местата при тяхната връзка едно с друго. Откъде бяха дошли натрапниците? Оттам или от някъде другаде? Нямаше значение откъде точно. Къде беше източникът за храна, който момчето посещаваше? Някое друго другаде. Откъде бяха дошли неговите хора много векове преди той самия да се бе родил? Нямаше значение. Централното тук съществуваше от много, много отдавна… по-отдавна, отколкото би могъл да разбере дори и самият Най-древен — той. „Тук“ беше пътувало през пространството откакто беше построено, оборудвано и изстреляно; „тук“ беше видяло много раждания и умирания — почти пет милиона — макар че никога на него не бе имало повече от петстотин живи същества и рядко повече от няколко десятки. „Тук“ беше видяло постоянни бавни промени през всичкото това време. Новородените бяха все по-големи, по-меки, по-дебели и по-безпомощни. Възрастните бяха по-високи, по-бавни, по-малко окосмени. „Тук“ често бе виждало също и бързи промени. В такива времена децата бяха съветвани да събуждат Най-древния.