Фредерик Пол - Гейтуей II

— Ремонтните механизми в коридори 4700-А да се сменят — каза той. — Трима майстори да се погрижат за това. — Чу се приглушен шепот на облекчение от седемдесетината възрастни — винаги най-напред идваха наказанията, а ако първите му нареждания не бяха за наказания, то значи такива изобщо нямаше да има. Този път. Тримата майстори, които посочи вождът, не се чувстваха толкова облекчени, защото за тях това означаваше няколко дни тежка работа, в пренасяне на ръка на новите машини до зелените коридори и връщане на старите за поправка; но поне можеха да бъдат настрана от ужасното присъствие на Най-древния.

— Мъжът натрапник и по-старата жена трябва да бъдат затворени заедно — каза той. Ако ще се плодят, най-добре е да се захващат с това още сега и да започнат с по-старата жена. — Някой от вас, оцелелите, има ли опит? — Три от децата неохотно пристъпиха напред. — Един от вас ще обучи по-младата жена — разпореди той. — Има ли някой от оцелелите с опит в обработване на натрапници за съхранение?

— Аз обработих последните двама — каза вождът. — Някои от онези, които ми помагаха, също са живи.

— Погрижи се тези умения да се запазят — нареди Най-древният. — Ако някой от вас трябва да умре, той трябва да бъде обработен от другите; затова е необходимо да се обучат още. — Това се правеше за удобство. Ако се изгубят тези умения — а животът на тези същества беше толкова кратък, че някои умения се бяха изгубили докато той беше в латентно състояние — щеше да се наложи да разпореди някои от тях да се обучават в мозъчна хирургия върху други, за да бъдат подготвени, в случай, че решеше, че и тези натрапници трябва да бъдат съхранени. Като продължи по-нататък със списъка от приоритети, той даде допълнителни инструкции. Изсъхналите и хилави растения трябва да се подменят. Всички разрешени места трябва да се посещават най-малко един път месечно. И тъй като бебетата и малките бяха само единайсет, през следващите десет години ежегодно трябва да се раждат най-малко по пет бебета.

След това Най-древният намали активността на външните си рецептори, зае мястото си в централните комуникационни терминали и започна да рови в най-старите си памети. Из цялото централно вретено децата бързаха да свършат възложените им от вожда задачи. Половин дузина отидоха да копаят насажденията и лозите и да подменят изсъхналите растения, други при пленниците, трети се заловиха с домакински работи, четвърти в квартирите си, да се оплождат. Ако имаха други планове, те бяха отложени. При това си събуждане Най-древният не беше недоволен от децата си, но на него и през ум не му мина да се запита дали те бяха доволни от него.

Грижите му бяха другаде.

Въпреки намалената активност на външните рецептори Най-древният не почиваше. Той сверяваше тези нови фактори със справочната памет. Имаше промяна. Промяната беше опасна. Промяната предоставяше и благоприятни възможности, ако се използуваше правилно. Тя можеше да се използува за постигане на неговите цели и не биваше да се допусне да попречи на това. Беше решил непосредствените и тактически задачи. Сега вниманието му беше насочено към стратегическите и крайните.

Той се обърна към най-старата си памет. Някои от паметите представляваха събития много отдалечени във времето и пространството; те бяха страшни дори за Най-древния. (Как се бе решил на такава дързост!) Някои бяха съвсем отскоро и въобще не бяха страшни — например съхранените интелекти, които момчето наричаше „Мъртви“. В тях нямаше нищо страшно. Но пък колко досадни можеха да бъдат те.

Когато тук се появиха натрапници за пръв път, окаяни изгнаници в малки кораби, Най-древният изпита за момент ужас. Кои бяха те? Дали не бяха господарите на които той се стараеше да служи, дошли тук да го накажат?

Бързо разбра, че не бяха. Или пък бяха някаква порода слуги на господарите, от които той можеше да се научи как по-добре да служи? И такива не бяха. Бяха авантюристи. Тук бяха дошли случайно със стари, изоставени кораби, които не знаеха как да управляват. Селекторите на курс сами се бяха неутрализирали и тъй като бяха предназначени да дойдат тук, бяха пристигнали за ужас на съществата в тях.

Оказа се, че не са дори интересни. Когато се появиха, той прекара много дни от живота си с тях, най-напред с един, после с още един самотен авантюрист, а след това с група от трима. Общо бяха двайсет в девет кораба, без да се смятат децата, които бяха родени тук, и никой от тях не оправдаваше създаваните неприятности. За първите няколко той веднага бе жертвал децата си, за да постави техния интелект в машини, с които можеше по-добре да общува. За другите бе разпоредил да се запазят, дори да им се разреши свободно да се разхождат, тъй като му мина през ума, че те могат да бъдат по-интересни ако водят независим живот в неизползваните места тук. Беше им дал всичко, което сметна, че им е необходимо. Някои беше дарил дори с безсмъртие, така както той самият беше направен безсмъртен… докато от децата му по-малко от едно на сто хиляди получаваше безсмъртие. Това бе разточителство. Живи и капризни, или съхранени за вечността, неприятностите от тях бяха по-големи от ползата. Те донесоха болести на децата му и някои от тях умряха. Но и те също се заразиха от неговите деца и някои от натрапниците също умряха. А и не се съхраняваха добре. Правилно програмирани с неговите далечни памети по машинно-управлявани техники, които бяха използувани преди хиляди столетия и на които бе обучил своите деца, те функционираха зле. Чувството им за време беше несъвършено. Техните отговори при запитване бяха непоследователни. Големи части от тези памети бяха изгубени. Някои от тях изобщо не можеха да се прочетат. Причината не беше в техниките; те просто си бяха несъвършени.