Фредерик Пол - Гейтуей II

След повече от три четвърт милиона години бавно въртене около далечното Слънце на Земята, артефактът пое по друга орбита и се отдалечи.

Точно в пет и петнайсет сутринта на монитора до леглото на С.Я.Лаворовна-Бродхед се появи нежна зелена светлина. Светлината не беше силна, за да наруши дълбокия й сън, но тя вече бе полуразбудена.

— Много добре — каза тя, — вече съм будна. Няма нужда да продължаваш тази програма. Дай ми само още една минутка.

— Да, гаспажа — съгласи се секретарката й, но светлината остана. Ако С.Я. с нищо не покаже, че се е разбудила, секретарката щеше да звъни тихичко след една минута, независимо какво й, бе казано да прави; така беше записано в програмата.

В този случай нямаше нужда. Еси вече съвсем се беше разсънила. Тази сутрин щяха да я оперират, а Робин нямаше да е тук. Тъй като старият Петер Хертер беше отправил предупреждение преди да атакува умовете на човечеството, всички се подготвиха. Нямаше почти никакви щети. По-точно казано, никакви щети в буквалния смисъл на думата: но това беше станало възможно благодарение на неописуемото бързане, и отлагане и насрочване за други часове на много важни дела, и разбира се, полетите на Робин бяха непоправимо объркани.

Жалко. По-лошо — почти страшно. Не можеше обаче да се каже, че не се беше постарал. Еси се утешаваше с тази мисъл. Беше й хубаво да знае, че се е постарал.

— Разрешено ли ми е да ям? — попита тя.

— Не, гаспажа Бродхед. Изобщо нищо, дори и вода не ти се разрешава да пиеш — веднага отговори секретарката. — Искаш ли да видиш съобщенията?

— Може би. Какви съобщения? — Ако въобще бяха интересни, щеше да ги разгледа, реши тя; нужно й беше нещо, което да отклони вниманието й от предстоящата операция и унижението от катетри и тръби, които я привързваха към това легло.

— Има едно аудиосъобщение от твоя съпруг, гаспажа, но ако искаш, смятам, че мога да те свържа директно с него. Зная къде се намира, ако все още е там.

— Свържи ме. — Еси реши да се понадигне и да седне на края на леглото, докато чакаше връзката, или, невероятно, докато бъде намерен мъжът й в някои салон за транзитни пътници и бъде извикан да се обади. Тя стана от леглото, като внимаваше да не оплете дузината маркучи около краката си. Като се изключеше това, че се чувстваше слаба, беше добре. Изплашена. Жадна. Дори разтреперана. Но нямаше физическа болка. Може би всичко щеше да изглежда по-сериозно, ако нещо я болеше повече, и може би щеше да е за добро. Тези месеци на унизителни тревоги бяха само една нервна възбуда; в Еси имаше достатъчно много от Ана Каренина, за да приеме да страда. Колко тривиален се оказа светът! Животът й висеше на косъм, а тя чувстваше само най-маловажната част от това.

— Гаспажа Бродхед?

— Да?

Появи се видеопрограмата, която имаше виновен вид.

— В момента не можем да се свържем с твоя мъж. Той е на път от Мексико Сити за Далас и преди малко е излетял: в момента всички комуникации на самолета са необходими за навигация.

— Мексико Сити? Далас? — Бедният човек. Та той щеше да заобиколи Земята, за да дойде при нея! — Тогава поне ми дай запис на аудиосъобщение — заповяда тя.

— Да, гаспажа. — Лицето и зеленикавата светлина се оттеглиха и от чиповете на аудноканала се чу гласът на мъжа й:

— Скъпа, имах малък проблем с връзките. Взех чартърен полет до Мерида, откъдето трябваше да продължа за Майами, но изпуснах самолета. Сега се надявам да направя връзка в Далас и… Във всеки случай съм по маршрута. — Замълча. По гласа му личеше, че е разтревожен, в което нямаше нищо чудно и Еси почти можеще да види как търси да й каже нещо окуражително.

Но всичко беше много несвързано. Нещо за големи новини относно молитвените ветрила. Нещо за хичиянците, които не били хичиянцн, и… и просто бърборене. Бедният човек! Опитваше се да я ободри. Тя слушаше повече ударите на сърцето му, отколкото думите му, докато отново замълча, а после каза: — По дяволите, Еси. Бих искал да съм при теб. Ще бъда. Колкото се може по-скоро. А през това време… Грижи се за себе си. Ако имаш свободно време преди, хм, преди Уилма да дойде, казах на Алберт да запише на лента всичко важно, за да можеш да го чуеш. Той е добра стара програма… — Последва дълга пауза. — Обичам те — каза той и изчезна.

С.Я. лежеше на леглото, системите тихо жужеха и тя се чудеше какво да прави със следващия (може би последен?) час от живота си. Съпругът много й липсваше. А всъщност трябваше да се има предвид, че в някои отношения тя го считаше за доста глупавичък. „Добрата стара програма“! Колко глупаво от негова страна да приписва човешки черти на компютърни програми! Програмата на неговия Алберт Айнщайн беше — тя не можа да намери друга дума за нея — сладка. Негова беше идеята да направи биоанализатора подобен на домашно животно. И да му даде име! „Скуифи“. Все едно да дадеш име на перална машина или на ловджийска пушка. Глупаво. Освен ако името не е дадено от някого, когото обичаш… А в такъв случай би било мило.