Фредерик Пол - Гейтуей II

Но машините си бяха машини. Като студентка в института в Академогорск младата С.Я.Лаворовна беше научила пределно ясно, че изкуственият интелект не е „персонален“. Той се изгражда чрез прибавяне на чипове към големите изчислителни машини. Паметта му се напълва с данни. Въвежда се архив от подходящи отговори за стимулиране и им се дава йерархична скала на приоритети: и това е всичко. От време на време, разбира се, човек се изненадва от онова, което му поднася написаната от него програма. Това не означава обаче, че съществува свободна воля от страна на машината или пък персонална идентичност.

Все пак беше много мило да слушаш как неговата програма пуска вицове. Той беше трогателен човек. Докосваше се до места, в които беше най-открита и уязвима. В някои отношения много приличаше на онзи единствен мъж в нейния живот, който наистина имаше значение за нея — баща й.

Когато Семя Ягородна беше малко момиченце, баща й бе най-важният за нея в целия свят — висок, слаб стар човек, който свиреше на балалайка и мандолина и преподаваше биология в гимназията. Той беше доволен, че има умно и любознателно дете. Щеше да е още по-доволен, ако тя се бе насочила към естествените науки, а не към физика и техника, но въпреки това я насърчаваше. Когато вече не можеше да я учи на математика, тъй като тя го бе надминала, той я запознаваше със света.

— Трябва да си наясно какво искаш да постигнеш — обясняваше й той. — Дори тук. Дори сега. Дори когато бях малко момче по времето на Сталин, женските движения насърчаваха момичетата да командват военни поделения и да карат трактори. Винаги е така, Симка. Исторически факт е, че математиката е за млади хора и че момичетата превъзхождат момчетата до около петнайсетгодишна възраст, или най-много двайсет. А после, точно когато момчетата стават знаменити учени като Лобачевски и Ферми, развитието на момичетата спира. Защо? Защото са ангажирани с раждане на деца. Сватби. И още един Бог знае какво. Няма да допуснем това да стане с теб, малка гълъбичке. Учи! Чети! Образовай се! Проумявай! Всеки ден, толкова часа на ден, колкото трябва! Ще ти помагам с всичко, което е по силите ми. — И той наистина й помагаше; от осем до осемнайсет годишна възраст Семя Ягородна Лавронова всеки ден идваше от училище в апартамента, за да остави една чанта пълна с книги, да вземе друга, а после бързо да се отправи към Невския проспект, където живееше учителят й. Тя никога не изостави математиката и затова трябваше да благодари на баща си. На баща си трябваше да благодари също, че никога не се научи да танцува, да опита хилядите парфюми и козметика, да ходи на срещи — не докато не отиде в Академогорск, за което също трябваше да благодари на баща си. Когато светът се опитваше да й наложи женска роля, тя се защитаваше като тигрица. Но в къщи, разбира се, имаше нужда да се готви, да се шие, да се лъскат столовете от палисандрово дърво; а той не поемаше нищо от тези задължения. По външен вид баща й не приличаше на Робин Бродхед… но в други отношения много.

Робин й предложи да се омъжи за него по-малко от година след първата им среща. На нея й беше нужна още една година, за да се реши да каже „да“. Говореше за него на всички, с които се срещаше. Нейната съквартирантка. Декана на факултета. Бившия й приятел, който се бе оженил за момичето от съседната стая. Всички я съветваха да стои настрана от този човек. Изглежда, че съветът беше разумен, защото, като се замислиш, кой беше той? Безотговорен милионер, който още скърбеше по жената, която бе обичал и бе погубил, а чувството за вина не го бе напуснало след години активна психоанализа. Какво идеално описание за напълно безперспективен риск! Но… От друга страна… Независимо от всичко…

Независимо от всичко той я развълнува. Бяха заминали от Ню Орлиънс за Марди Грас през един студен месец и повечето дни прекарваха в „Кафе ди Монд“. Останалата част от времето прекарваха в хотела, далеч от ланавината и тълпите, правеха любов и се показваха само сутрин да получат сладките кравайчета, поръсени с облаци пудра захар, и конфитюр, и кафе от цикория с мляко. Робин се стараеше да бъде внимателен.

— Искаш ли днес да направим една разходка по реката? Да посетим художествената галерия. Да отидем на танци в нощния клуб? — Тя обаче виждаше, че той нямаше желание за нищо, този мъж, два пъти по-възрастен от нея, който искаше да се ожени за нея, обгърнал с ръце чашата с кафе — сякаш да получиш малко топлина беше най-чудесното нещо, което заслужава да запълни целия ти ден. Тогава тя взе решение.