Фредерик Пол - Гейтуей II

Когато компютъризираният звънец дрънна, за да съобщи за пристигнала поща, Пейтър бързо и напълно се разсъни. Едно от предимствата на възрастта е, че човек спи леко и веднага се събужда. Иначе няма много плюсове. Той стана, изплакна си устата, уринира в санитарния възел, изми си ръцете, взе два пакета с храна и отиде при терминала.

— Покажи ми сега пощата — зададе той командата, като дъвчеше нещо, което имаше вкус на кисел ръжен хляб, а се предполагаше, че е сладка кифла.

Когато видя пощата, доброто му настроение изчезна. По-голяма част от нея бяха безброй нареждания за мисията. Шест писма за Джанин, по едно за Пол и Ларви, а за него само една петиция, адресирана до Шварце Петер, подписана от сто и трийсет ученици от Дортмунд, който го молеха да се върне и стане бюргермайстер.

— Тъпа глава — наруга той компютъра. — Защо ме будиш за такива глупости?

Вера не му отговори, защото много преди тя да го бе идентифицирала — още докато ровеше в бавната памет с магнитни мехурчета, за да установи името му — той беше започнал да се оплаква.

— Тази храна не става дори и за прасета! Веднага им обърни внимание на това!

Бедната Вера се отказа да интерпретира първото му оплакване и търпеливо насочи вниманието си към второто.

— Рециклиращата система е под оптималното ниво — отговори тя, — …мистър Хертер. Освен това моята програма за преработване от известно време е претоварена. Много програми са отложени.

— Повече не отлагай въпроса за храната — изръмжа той, — защото ще ме убиеш и с това всичко ще свърши. — Той навъсено изкомандува да му бъдат показани нарежданията за мисията, а после се насили да изяде остатъка от закуската си. Представянето на нарежданията отне цели десет минути. Какви чудни идеи имаха за него там на Земята! Дори ако не беше самичък, а бяха стотина като него, пак не биха могли да изпълнят дори и една хилядна от онова, което му нареждаха. Позволи си да не разгледа края на задачите, тъй като беше зает с бръснене и ресане на оредялата си коса. Защо ли рециклиращата система се бе изтощила и не работеше както трябва? Може би защото дъщерите му и техните съпрузи бяха напуснали кораба и това бе намалило полезните отпадъци, както и водата, която Уон бе откраднал от системата. Откраднал! Да, нямаше друга дума за стореното. Те бяха взели също и подвижния биоанализатор, така че беше останал само апаратът за вземане на проби в тоалетната, а какво можеше да каже той за висока температура или сърдечна аритмия, ако му се случеше нещо такова? Бяха взели и камерите и му бяха оставили само една, която да носи със себе си навсякъде, където отива. Бяха взели също…

Бяха взели себе си. Шварце Петер за първи път в живота си се почувства съвсем самичък.

Беше не само самичък, беше безсилен да промени това положение. Ако се върнеха, щяха да сторят това, когато на тях им бе удобно, но не по-рано. Дотогава той щеше да бъде резервата, оловният войник, програма в режим на очакване. Бяха му възложили за изпълнение допълнителни задачи, но истинският център на действие беше на друго място.

През своя дълъг живот Пейтър се беше научил да бъде търпелив, но никога не успя да получи удоволствие от чакането. Беше подлудяващо да си принуден да чакаш! Да чакаш петдесет дена за отговор от Земята на напълно разумни предложения и въпроси. Да чакаш почти толкова дълго семейството си и онова хулиганче да стигнат там, закъдето бяха тръгнали (ако въобще стигнат) и да отговорят (ако случайно благоволят). Чакането не е толкова лошо, ако човек има достатъчно време. Но колко време в действителност имаше той? Ами ако получеше удар? Или пък заболееше от рак? Или ако някое от онези сложни взаимодействия, които поддържаха сърцето му биещо, кръвта му течаща, червата му свиващи се и мозъкът му функциониращ, откажеше. Тогава какво?

А някой ден това сигурно щеше да стане, защото Петер не беше млад. Беше се поддържал толкова дълго млад, че вече не знаеше истинската си възраст. Дори и децата му не знаеха; историите, които разказваше за своя дядо, всъщност се отнасяха за самия него. Възрастта сама по себе си беше без значение. Пълното здравно обслужване можеше да се справи с всичко, да възстанови или подмени заболелите органи, стига да не бе увреден мозъкът… а мозъкът на Петер беше в отлично състояние, иначе не би съставил плана и не би ги придумал да дойдат тук.

Но „тук“ нямаше пълно здравно обслужване, а възрастта започна да си казва думата.