Фредерик Пол - Гейтуей II

— Това е достатъчно — каза тя, като помогна на Джанин да хване торбата с разпиляващите се молитвени ветрила. — Хайде да ги занесем направо на кораба.

Джанин притисна тежкия вързоп до малките си гърди и взе още няколко в свободната си ръка.

— Говориш така, сякаш се прибираме у дома — каза тя.

— Може и така да е — отвърна Ларви и се усмихна. — Разбира се, ще трябва да обсъдим този въпрос и да решим… Уон? Какво има?

Той беше застанал на входа, стиснал под мишница пълната с ветрила риза. Изглеждаше разтревожен.

— Много се забавихме — прошепна той, като погледна надолу по коридора. — До храстите има Древни.

— О, не.

Но беше вярно. Ларви погледна към коридора и ги видя. Бяха там, насочили поглед към камерата, която Пол бе закрепил на стената. Един от тях се пресегна и без каквото и да е усилие я свали.

— Уон? Има ли друг път, по който да се оттеглим?

— Да, през златния коридор, но… — Той продължаваше да души. — Мисля, че и там има няколко. Мога да ги надуша и, да, мога дори да ги чуя! — Това също беше вярно. Ларви можеше да чуе весело мърморене откъм завоя на коридора.

— Нямаме избор — каза тя. — На пътя, по който дойдохме, са само двама. Ще ги изненадаме и ще минем. Хайде! — Носейки ветрилата, тя ги подкара пред себе си. Хичиянците може и да бяха силни, но Уон беше казал, че са бавни. С малко късмет…

Но нямаха никакъв късмет. Когато стигнаха до началото на коридора, тя видя, че там имаше повече от двама — бяха половин дузина, които стояха наоколо и ги гледаха.

— Пол! — извика тя пред камерата. — Попаднахме в клопка! Отивай на кораба и ако не успеем да се измъкнем… — Не можа да каже нищо повече, защото те се нахвърлиха върху нея: и, да, бяха силни.

Прекараха ги през половин дузина нива. Всеки бе носен от по двама похитители, които весело разговаряха помежду си без да обръщат внимание на техните усилия да се измъкнат и на думите им. Уон не говореше. Той се остави да го дърпат колкото си щат през целия път чак до широкия отвор на вретенообразното помещение, където чакаха още около дузина Древни, зад които стоеше една огромна машина, обляна в синя светлина. Принасяха ли хичиянците жертви? А може би извършваха експерименти върху пленници? Щяха ли да изпаднат в особено състояние, като Мъртвите, говорещи несвързано и вманиачени, готови за следващата група посетители? Ларви обмисляше всички тези въпроси, без да може да намери някакъв отговор. Обаче още не беше изплашена. Чувствата й все още не бяха подчинени на фактите; само допреди малко тя триумфираше. Чувството за поражение трябваше да почака.

Древните весело бърбореха, жестикулираха към затворниците, към коридорите, към голямата мълчалива машина, приличаща на танк без оръдия. Истински кошмар. Ларви не можеше да разбере нищо от всичко това, макар че, положението беше пределно ясно. След няколко минути ломотене те ги натириха в една килия, където намериха — чудно! — много познати предмети. Зад затворената врата Ларви се запрепъва в тях — дрехи; шах; отдавна изсъхнала храна. В една обувка беше натъпкана пачка бразилска валута, повече от половин милион долара според нея. Не бяха първите пленници, затваряни тук! Но нямаше нищо, което да наподобява оръжие. Тя се обърна към Уон, който беше пребледнял и трепереше.

— Какво ще стане? — запита го Ларви. Той поклати глава като някой Древен. Това беше единственият отговор, който можеше да даде.

— Баща ми — започна той и преглътна, преди да продължи. — Веднъж хванаха баща ми и, да, вярно е, че го пуснаха. Но не мисля, че това е правило при тях, тъй като баща ми ме посъветва никога да не се оставям да ме хванат.

Джанин каза:

— Поне Пол успя да избяга. Може би… може би ще докара помощ… — Като каза това, тя млъкна без да очаква отговор. Всеки обнадеждаващ отговор щеше да бъде чиста фантазия, предизвикана от четирите години, необходими за достигане до Завода за храна от друг, спасителен кораб. Ако въобще дойдеше помощ, това нямаше да стане скоро. Тя започна да подбира старите дрехи. — Поне можем да се облечем — каза тя. — Хайде, Уон. Облечи се.

Ларви последва примера й, а после спря, защото чу странен звук от сестра си. Беше почти смях!

— Какво е толкова смешно? — озъби се тя. Джанин навлече един пуловер преди да отговори. Беше й много голям, но пък беше топъл.

— Просто се сетих за нареждането, което получихме — каза тя. — Да вземем проби от хичиянска плът, разбираш ли? Е, както върви… вместо ние, те ще вземат проби от нас. От всички нас.