Фредерик Пол - Гейтуей II

Вече не беше момче! Но някога беше и още тогава знаеше, че по някакъв начин някой ден ще притежава точно това, което притежаваше сега: ключът към най-съкровената си мечта. Кмет на Дортмунд? Това не е нищо! Мършавият млад Петер, най-нисък и най-млад в отделението на Хитлерюгенд 19 19 Младежка хитлеристка организация в Германия през 30-те и 40-те. (Бел.прев.) , но въпреки това техен лидер, си беше обещал, че ще постигне много повече. Той дори знаеше, че то ще се окаже нещо от този род, ще се появи някоя чудесна футуристична възможност и само той ще може да я направлява, като оръжие, като брадва, като коса, с която да накаже или да преустрои света. Сега вече го бе постигнал. Но какво можеше да направи? Да чака. Беше различно от описаното в детските му книги от Джув, Гейл и Доминик, от французина Верн. Героите в тях не губеха така безсмислено времето си.

Но какво, в края на краищата, трябваше да прави човек? И така, докато се мъчеше да намери отговор на този въпрос, той изпълняваше ежедневните си задължения. Хранеше се четири пъти дневно — всяко второ хранене с „ЧОН“ — и методично диктуваше на Вера впечатленията си за вкус и поносимост. Даде й команда да проектира нов подвижен биоанализатор от сензорните възли и елементи, които можа да намери и щом Вера създаде проекта, се зае да го изпълни. Всяка сутрин по десет минути вдигаше тежести, всеки следобед половин час клякаше и ставаше. Методично обхождаше всяка пътека в Завода за храна и насочваше ръчната си камера към всичко, което забележеше. Пишеше дълги писма до работодателите си на Земята, в които предпазливо намекваше за изоставяне на мисията и връщане веднага щом семейството му отново се събереше; дори изпрати едно-две от тях. Изпращаше и категорични и безапелационни кодирани разпореждания на своя адвокат в Щутгарт, като оспорваше положението си и искаше ревизия на договора. Но най-много от всичко правеше планове. И най-вече за стаята на бляновете.

Тази стая, с нейните поразяващи възможности, рядко излизаше от ума му. Когато беше потиснат и раздразнен, той си мислеше колко справедливо ще услужи на Земята, ако поправи кушетката и извика Уон отново да им изпраща от време на време по някоя криза. Когато беше изпълнен със сила и решимост, той отиваше да я види; капакът висеше закачен на стената, а болтовете и шарнирите винаги бяха в джобовете на гащеризона му. Колко лесно беше да донесе горелката, да я нареже, да пренесе всичко в кораба — и комуникационната система на Мъртвите хора, и всякакви други неща й богатства, които би намерил — после да потегли с кораба към Земята, да тръгне по онази дълга бавна спирала, която ще му донесе… ще му донесе какво? Боже Господи, какво ли няма да му донесе? Слава! Власт! Просперитет! Всички онези неща, които му се падаха по право… да, също и неговата законна собственост, стига да се върнеше на време, за да има кога да й се радва.

От такива мисли се поболя. А часовникът неумолимо отмерваше времето. С всяка изминала минута Петер се приближаваше все повече към края на своя живот. Всяка минута прекарана в чакане, беше минута, прахосана от неговото щастие, от величието и лукса, които бе заслужил. Той се насилваше да яде, седнал в края на своята ниша и загледан замечтано към контролното табло на кораба.

— Храната не се е подобрила, Вера! — извика Петер укорително.

В отговор чу:

— Един момент, моля… мистър Хертер. — Това можеше да го поболее. Изведнъж почувства, че всъщност беше болен. Погледна с ненавист към храната, която упорито се насилваше да яде, и за която се предполагаше, че е нещо като шницел, или поне толкова близко до него, колкото позволяваха ограничените комбинативни възможности на Вера. В действителност тя имаше вкус на уиски или кисело зеле, или и на двете едновременно.

Той я остави на пода.

— Не се чувствам добре — съобщи Петер.

Настъпи тишина, а после се чу:

— Един момент, моля… мистър Хертер. — Бедната глупава Вера, толкова й беше капацитетът. Тя обработваше пакет със съобщения от Земята, стараеше се да поддържа разговор с Мъртвите по радиото със свръхсветлинна скорост, кодираше и предаваше всичко по телекомуникационната система — всичко едновременно. Просто нямаше време за капризи. Но нарастващото му неразположение не можеше да бъде оставено без отговор: внезапен приток на слюнка под езика, бързо притреперване на диафрагмата. Едва успя да отиде до санитарния възел и да повърне всичко, което беше поел. „За последен път“, изруга той. Не желаеше да живее само за да вижда тези проклети органични съединения преработени, за да минат още един път през стомаха му. Когато спря да повръща, той се върна на пулта и натисна бутона за блокиране на автоматичната система.