Фредерик Пол - Гейтуей II

— Имаш ли някоя от тези под ръка, Уон? — попита Ларви.

Той нацупен вдигна рамене.

— Никога не се занимавам с тях — обясни той. — Все пак, ако не ми вярвате… — Той зарови из купищата, а изразът на лицето му показваше, че напразно си губят времето с неща, които той вече бе проверил и бе намерил за неинтересни. — Да. Мисля, че това е едно от онези, които нищо не струват.

Когато го постави в лалето, холограмата, която се появи, беше ярка… и непонятна. Беше така трудна за разчитане, както и светлините на контролното табло на хичиянския кораб. По-трудна. Странни, трептящи линии, които се увиваха една около друга, отскачаха настрани с поток от светлина и след това отново се събираха. Ако това представляваше писмена реч, тя беше толкова различна от западната азбука, колкото клиновидното писмо. Дори повече. Във всичките земни езици има общи характеристики, та макар и само това, че всички те се представяха от символи, изобразени в една равнинна повърхност. Тези тук изглежда бяха изобразени в три измерения. И заедно с това се чуваше някакъв прекъсващ бръмчащ звук като от телеметричен апарат, който по погрешка приема сигнали от джобно радио. Общо взето беше обезкуражаващо.

— Не мисля, че ще ви хареса — отбеляза презрително Уон.

— Изключи го, Уон — каза Ларви, а после продължи енергично: — Трябва да вземем колкото се може повече от тези неща. Пол, свали ризата си. Напълни я колкото побере и занеси в стаята на Мъртвите. Вземи и онази счупена камера; сложи я в биоанализатора и виж дали ще даде данни за хичиянската кръв.

— А ти какво ще правиш? — попита Пол. Той обаче вече бе свалил ризата си и я пълнеше с лъскавите „книги“.

— Същото. Давай, Пол. Уон? Можеш ли да кажеш кои какви са? Имам предвид кои са онези, който според теб не представляват интерес?

— Разбира се, че мога, Ларви. Те са много по-стари, понякога оръфани… сама можеш да видиш.

— Добре. Вие, двамата, какво чакате, събличайте се… Свалете онези дрехи, от които могат да се направят торби. Действайте. Запазете свенливостта си за друг път — каза тя, като си смъкна гащеризона. Останала само по сутиен и чорапогащи, тя завързваше ръкавите и крачолите на дрехата. Бързо прецени, че в нея можеше да побере най-малко петдесет или шейсет ветрила, а в туниката на Уон и роклята на Джанин можеха да се съберат около трийсетина. Това щеше да е достатъчно. Не биваше да е алчна. Във всеки случай в Завода за храна имаше много… макар че те вероятно бяха онези, които Уон бе занесъл там и за които той бе решил, че може да ги разбере. — В Завода за храна има ли четящи устройства, Уон?

— Разбира се — отвърна той. — Иначе защо бих носил там книги? — Раздразнен, той подбираше ветрила, мърмореше, подхвърляше по-старите и „безполезните“ на Джанин и Ларви. — Студено ми е — оплака се той.

— На всички ни е студено. Защо си без сутиен, Джанин? — попита Ларви, като се намръщи. Джанин отвърна възмутено:

— Защото не съм имала намерение да се събличам. Уон е прав. И на мен ми е студено.

— Само за малко е. Побързай, Уон. Ти също, Джанин. Хайде да видим можем ли да изпреварим хичиянците. — Тя почти беше напълнила гащеризона си, а Уон започна да пълни своя. Ларви си помисли, че той би могъл да сложи още около дузина във фустанелата. В края на краищата той беше с бельо. Молитвените ветрила бяха книги! Това вече означаваше, че е спечелена половината от битката: с тази автентична информация учените сигурно щяха да намерят начин да ги разчетат. Ако не можеха да сторят това, в Завода за храна имаше четящи устройства: ако ли пък се случеше най-лошото, можеха да прочетат всяко ветрило пред някое от дистанционните устройства на Вера, да се закодират звукът и образът и всичко да се изпрати на Земята. Може би щяха да успеят да демонтират някое четящо устройство и да го занесат със себе си на Земята… О, те щяха да се върнат. Ларви изведнъж се почувства сигурна. Ако не можеха да намерят начин да завлекат Завода за храна, щяха да го оставят. Никой не можеше да ги вини за това. Бяха направили достатъчно много. Ако беше необходимо да се направи още нещо, щяха да дойдат други групи, но през това време… През това време те щяха да са се върнали и да са получили най-големите награди, получавани от човешко същество след откриването на самия Гейтуей! Щяха да бъдат възнаградени според заслугите си, в това нямаше никакво съмнение… Робинет Бродхед й бе дал честната си дума. За първи път откакто напуснаха Луната с онези ракети с химическо гориво, Ларви мислеше за себе си не като човек, стремящ се да спечели награда, а като такъв, който вече я е спечелил. И само колко щастлив щеше да бъде баща й…