Фредерик Пол - Гейтуей II

— Хей, деца, я чуйте това. — Набра номера на Хенриета, почака нейния плачлив глас да ги поздрави, а после попита: — Коя си ти?

Гласът се засили.

— Аз съм компютърен аналог — отговори тя категорично. — Когато бях жива, аз бях мисис Арнолд Мичам от мисия орбита седемдесет и четири, ден деветнайсети. Бях бакалавър на науките и магистър на Туланския университет и доктор по философия на Пенсилванския университет. Специалността ми е астрофизика. След двайсет и два дни акостирахме върху един артефакт, а после бяхме заловени от неговите обитатели. В деня на моята смърт бях на трийсет и осем години, две години по-млада от… — Гласът й се поколеба. — От Дорис Филгрен, нашия пилот, която… — Тя отново се поколеба. — Която… с която моят съпруг изглежда че… с която имаше авантюра… която… — Сега гласът ридаеше и Пол го изключи.

— Е, нищо повече не каза — обясни той, — но вече го чухме. Бедната тъпа стара Вера беше попаднала на нещо, свързано с нея. И не само с нея. Искаш ли да знаеш името на майка си, Уон?

Момчето се вторачи в него.

— Името на майка ми ли? — изписка то.

— Или на някой друг. Тайни Джим, например. Той всъщност е бил пилот от Венера, който отишъл на Гейтуей, а после тук. Името му е Джеймс Корнуел. Уилард пък е бил учител по английски. Той злоупотребил с ученическия фонд, за да си плати пътя до Гейтуей… Това не му донесло много радост, разбира се. Още първият му полет го докарал тук. Наземният компютър съставил една програма за разследване, която Вера използува още от самото начало и… Какво има, Уон?

Момчето облизваше устни.

— Името на майка ми? — повтори то.

— О, извинявай — каза Пол, като си спомни, че трябва да бъде по-внимателен. Не му беше минало през ума че може да засегне чувствата на Уон. — Името й е Елфега Замора. Но изглежда, че тя не е измежду Мъртвите, Уон. Не зная защо. А пък баща ти… е, това е нещо странно. Баща ти е бил мъртъв много преди тя да дойде тук. Човекът, за когото ти говориш, изглежда е някой друг, но не зная кой. Имаш ли някаква представа защо е така? — Уон вдигна рамене. — Имам предвид, защо твоята майка или, предполагам, твоят втори баща изглежда не са включени в паметта?

Уон разпери ръце.

Ларви се доближи до него. Бедното момче! В отговор на неговото вълнение тя го прегърна и каза:

— Предполагам, че за теб това е шок, Уон. Сигурна съм, че ще научим много повече. — Тя посочи към струпаните рекордери, декодери и процесори, които изпълваха празната преди това стая. — Всичко, което научаваме, се предава на Земята — каза тя. Той вдигна към нея поглед, изпълнен с благодарност, но не разбра всичко, когато тя се опита да обясни огромния комплекс от информационно-обработващи средства на Земята и как те систематично анализират, сравняват, съпоставят и интерпретират и най-малкото нещо от хичиянския рай и Завода за храна… Тогава се намеси Джанин.

— О, защо не го оставите на мира. Той разбира достатъчно добре всичко — каза тя дълбокомислено. — Просто го оставете за известно време да свикне с чутото. — Джанин разрови торбата с храна, взе един от плоските зелени пакети, после попита небрежно: — Между впрочем, защо това нещо непрекъснато бибипка?

Пол се ослуша, после изтича към купа от апаратура. Мониторът, свързан с портативната камера, издаваше слаби сигнали: Бийп. Бийп. Бийп. Той изруга тихо и го завъртя, така че всички да могат да виждат.

Беше камерата, оставена от тях при храста, която трябваше да чака търпеливо и при откриване и на най-малкото движение да алармира.

Сега тя алармираше. На нея се виждаше някаква начумерена физиономия.

Ларви почувства тръпки на ужас.

— Хичиянец — изрече тя задъхана.

Ако това беше хичиянец, лицето му не показваше никакво намерение да колонизира галактиката. Съществото изглежда беше застанало на четири крака, взираше се разтревожено в камерата, а зад него се виждаха още четири или пет като него. Лицето беше без брадичка. Челото се спускаше надолу от обрасло с косми теме. Ако темето му беше малко по-полегато, щеше да прилича на горила. Като цяло не беше много по-различен от скицата, начертана от бордовия компютър по описанието на Уон. И все пак това не бяха животни. Когато лицето се отмести от екрана, Ларви видя, че другите, отрупани около храста, носеха нещо, нетипично за животни. Бяха облечени с дрехи. В дрехите им дори можеше да се долови идея за мода — те имаха големи цветни кръпки, пришити върху туниките им. Около врата на едно от мъжките дори имаше нанизани на връв мъниста.