Фредерик Пол - Гейтуей II

— Предполагам — каза Ларви разтреперана, — че дори и хичиянците след време могат да се изродят. А те съществуват от доста дълго.

Образът в камерата се въртеше като пиян.

— По дяволите — изруга Пол. — Не е толкова изроден. Откри камерата. Вдигна я, Уон! Дали са открили, че сме тук?

Момчето вдигна рамене с безразличие.

— Разбира се. Трябва да знаеш, че те винаги откриват. Само че не се интересуват от нас.

Ларви почувства как сърцето й спря.

— Какво имаш предвид, Уон? Откъде знаеш, че няма да ни потърсят?

Съществото на монитора се спря. Древният, който беше взел камерата, я подаде на друг. Уон погледна и промълви:

— Казах ви, че никога не идват в тази част на синия тунел. Дори в червения; а няма никаква причина да отиват в зеления. Там всичко е развалено, дори каналите за храна и четящите устройства не работят. Те стоят почти винаги в златния. Освен ако не са изяли всички плодове и искат още.

От акустичната система на монитора се чу мяукащ вик и образът отново се завъртя. Той спря за момент на една женска от Древните, която смучеше пръста си; после тя се протегна враждебно към камерата. Камерата се завъртя и мониторът остана без образ.

— Пол! Какво направиха те? — попита Ларви.

— Предполагам, че я счупиха — отговори той, тъй като не можеше да види никакъв образ. — Въпросът е ние какво правим? Не останахме ли тук прекалено дълго? Не трябва ли да помислим за връщане?

Ларви наистина помисли за това. Всички помислиха. Колкото и внимателно да разпитваха Уон, момчето продължаваше упорито да твърди, че няма нищо, от което да се страхуват. Древните никога не го бяха безпокоили в червените коридори. Никога не ги бе виждал в зелените… макар че, разбира се, самият той рядко ходел там. Рядко и в сините. И, разбира се, те знаеха, че тук има хора… Мъртвите го уверяваха, че Древните имат машини, които чуват и понякога наблюдават навсякъде… когато не бяха развалени, разбира се. Те просто не се интересуваха.

— Ако не влизаме в златния, те няма да ни безпокоят — каза той категорично. — Освен ако, разбира се, не излязат.

— Уон — изръмжа Пол, — не мога да ти кажа колко много ме успокои.

Оказа се, че по този начин момчето искаше да каже, че вероятността за такава среща е много малка.

— Аз често ходя в златния коридор просто за майтап — похвали се то. — А също и за книги. И знаете ли, никога не са ме хващали.

— Ами ако хичиянците дойдат тук просто за майтап, или пък за книги? — попита Пол.

— Книги! Какво ще правят те с книгите? За плодове — може би. Понякога отиват с машините… Тайни Джим казва, че с тези машини поправят нещата, които са счупени. Но не винаги. Пък и машините не работят много добре, нито пък много често. Освен това, можем да ги чуем отдалеч.

За момент всички замълчаха и се спогледаха. После Ларви каза:

— Ето какво мисля аз. Нека останем тук една седмица. Мисля, че рисковете няма да са много големи. Ние имаме — колко точно, Пол?… Още поне пет камери. Ще ги разположим наоколо, ще ги свържем с монитора и ще ги оставим. Ако се постараем, може би ще ги скрием така, че хичиянците да не могат да ги открият. Ще изследваме всички червени коридори, защото са безопасни и колкото можем от сините и зелените. Ще съберем образци. Ще направим снимки. Искам да видя как изглеждат тези ремонтни машини. Когато приключим с колкото се може повече от тези задачи, е… ще видим колко време ще ни остане. После ще решим дали да отидем в златните коридори.

— Но не повече от една седмица. Считано от днес — повтори Пол. Той не настояваше. Само искаше да бъде сигурен, че е разбрал правилно казаното от Ларви.

— Не повече — съгласи се Ларви, а Джанин и Уон кимнаха с глава.

Въпреки това само четирийсет и осем часа по-късно бяха в златния коридор.

Бяха решили да подменят счупената камера. Четиримата си припомниха пътя към пресечката, където растеше храстът с плодове; беше съвсем обран. Най-отпред вървеше Уон, хванал за ръка Джанин. Там тя се пусна, за да вдигне останките от камерата.

— Наистина здраво са я халосали, Уон — учуди се тя. — Ти не ни каза, че са толкова силни. Погледни, това не е ли кръв?

Пол я грабна от ръката й, обърна я и се намръщи при вида на черната коричка по един от ръбовете.

— Изглежда са се опитвали да я отворят — каза той. — Мисля, че самият аз не бих могъл да сторя това с голи ръце. Изглежда ръката му се е подхлъзнала и се е порязал.

— О, да — изписка разсеяно Уон, — те са много силни. — Вниманието му не беше насочено към камерата. Той се взираше по дългия златен коридор, душейки въздуха и долавяйки далечни звуци.