Фредерик Пол - Гейтуей II

— Вера! — излая той. — Имам нужда от лекарство!

— Веднага… мистър Хертер. Да. В санитарната чанта ще намериш таблетки, отбелязани с…

— Празноглавка! Санитарната чанта замина в страната на пиленцата!

— О, да… мистър Хертер. Един момент. Да. Програмирала съм ти подходящи лекарства. Ще ми трябват двайсет минути да ги приготвя.

— След двайсет минути ще съм мъртъв — озъби се той. Нищо не можеше да се направи и той се видя принуден да седне и цели двайсет минути да слуша как червата му къркорят, да усеща как напрежението в него нараства. Болест, глад, самота, преумора, негодувание, страх. Гняв! Много вектори. Един сумарен вектор. Когато от изходящата част на Вера се подаде лекарството, този вектор бе заглушил всички останали. Петер лакомо глътна лекарствата и се оттегли в нишата си, за да види какво ще стане.

И те изглежда наистина подействаха. Петер лежа, докато огньовете в стомаха му затихнаха и после дълбоко заспа.

Когато се събуди, се чувстваше физически по-добре. Изми лицето си, после зъбите, среса оредялата си руса коса и тогава забеляза светлините с форма на коледно дърво до пулта на Вера, които изискваха внимание. На екрана с ярки червени букви бяха изписани думите:

СПЕШНО ИЗИСКВАМ РАЗРЕШЕНИЕ ДА ПРЕМИНА КЪМ НОРМАЛЕН РЕЖИМ

Петер тихичко се изсмя. Беше забравил да отмени блокировката на системата за автоматично управление. Когато подаде команда компютърът да се върне към нормално изпълнение на функциите си, избухна водопад от звънци и сигнални светлини, от печатни копия и гласова информация. Чу гласа на по-голямата си дъщеря от запаметяващото устройство на Вера:

— Здравей, папа. Съжалявам, че не можах да се свържа с теб, за да ти кажа, че пристигнахме благополучно. Сега се каним да започнем изследвания. Ще ти се обадя по-късно.

Тъй като Петер Хертер обичаше семейството си, радостта от успешното им пристигане изпълни цялото му сърце и трайно остана там… в продължение на часове. Почти цели два дена. Но безпокойството, и раздразнението не са благоприятна почва за радост. Той говори с Ларви — два пъти; всеки път не повече от трийсет секунди. Вера просто не можеше да му осигури повече време. Тя самата беше претоварена повече от самия Петер, тъй като беше лишена от някои от устройствата си. С непълна конфигурация управляваше двупосочна връзка между хичиянския рай и Земята, отлагаше команди с най-висок приоритет, когато пристигаха команди с още по-висок. Единичната гласова връзка с хичиянския рай не можеше да поеме целия информационен поток, затова обикновените брътвежи между баща и дъщеря не бяха разрешени.

Не беше несправедливо, реши Петер. Само какви чудеса бяха намерили! Несправедливо беше обаче, че той не участваше в това. Несправедливо беше, че при този спешен и важен трафик Вера беше намерила време да му предаде купчината нареждания, които трябваше да изпълни. Някои от тях разумни. Някои направо невъзможни за изпълнение. Да разгърне отново двигателите. Да инвентаризира храната „ЧОН“. С обратното съобщение да даде резултатите от анализ на пакетите с храна, увити в червена и виолетова обвивка и с размери 2 см на 3 см на 12.5 см. Да не изпраща ненужни анализи! Да изпрати металургични анализи на „кушетката на сънищата“. Да научи от странните Мъртви нещо за хичиянския двигател. Пак от тях да научи колкото се може повече за пултовете за управление. Странните Мъртви. Колко лесно беше да се правят разпореждания! И колко трудно беше да се изпълняват, когато Мъртвите бръщолевеха, и се караха, и говореха несвързано, и се оплакваха, когато въобще успяваше да ги чуе и когато толкова често му се забраняваше да използува каналите за гласова връзка по радиото със свръхсветлинна скорост. Някои от разпорежданията от Земята направо противоречаха на други и повечето от тях идваха в безпорядък, с остарели означения за приоритет. А някои изобщо не идваха. Бедната Вера! Запаметяващите й устройства бяха почти препълнени и тя се опитваше сама да се освободи от ненужните данни като ги отпечатваше, за да може той по някакъв начин да ги види; това също създаваше проблеми, тъй като рециклиращата система, която захранваше с хартиени рола принтера беше същата, която захранваше й него, а органичните отпадъци вече почти се бяха свършили. Така че Петер трябваше да развие пакетите и изсипе храната „ЧОН“ в санитарното кошче, а след това да се заеме с построяване на дестилатора.

Дори и Вера да имаше време за него, той нямаше време за Вера. Работа в откритото пространство, облечен със съответен скафандър. Редовни посещения до трюма на Завода за храна. Рязане на тръби и след това заваряване. Пренасянето им обратно на кораба, винаги в борба с бясната упорита тяга на самия Завод за храна, когато той тръгнеше в една или в друга посока. Имаше време само за откъслечни случайни погледи към картините, идващи от хичиянския рай. Вера ги показваше по реда на пристигането им, една по една; но имаше и случаи, когато кадрите бързо се превъртаха, за да има място за следващата картина и ако Петер не беше там, за да ги види, така си и оставаха невидяни. Но и това, което успяваше да види, беше достатъчно. Боже Господи! Мъртвите хора без своя физиономия. Коридорите на хнчиянския рай. Древните… сърцето на Петер почти спря, когато на екрана видя голямото широко лице на един Древен. Той обаче имаше време само колкото да хвърли един поглед, а после довърши дестилатора и се зае със следващата задача. Да си построи хамут за раменете. Да завари пластмасови листа (рециклаторът отново беше протекъл!), за да направи от тях кофи. Да клечи търпеливо до един от работещите едва-едва водни източници, да държи гъвкав лист около струйката и да хваща всяка миризлива капка в туби. Да излива водата — едната половина в дестилатора, другата в резервоарите на рециклатора. Да спи, когато може. Да се храни, когато успяваше да си наложи. Да приема собствените си лични приоритетни съобщения когато имаше такива, макар и прекалено изтощен за каквато и да било физическа работа. Още едно съобщение от Дортмунд, този път от триста общински работници… Тъпата Вера, да пусне такава глупост! Кодирано съобщение от неговия адвокат, което изискваше цял час работа за декодиране. И всичко, което се казваше в него, беше: