Фредерик Пол - Гейтуей II

Умът на Петер беше бистър. Но празен. Не смееше да си помисли колко безсмислен бе станал изведнъж животът му. Грижливо програмира Вера да се върне отново на аудиосъобщенията и подбере най-значимите от тях, за да чуе всичко онова, което бяха казали. В гласа на никой от тях не прозвуча надежда. Дори и тогава, когато на екрана се появи нова картина, после друга, след нея още една. В половин дузина кадри не се виждаше нищо смислено, може би на обектива имаше поставен юмрук, или пък бос крак. А после в ъгъла на последния кадър имаше нещо, което приличаше на… какво? На Strumkampfwagen 21 21 Бронетранспортьор (нем.) (Бел.прев.) от най-ранните му детски години? Сетне и това изчезна и камерата отново беше поствена там, където въобще не показваше нищо и където остана цели петдесет кадъра.

Онова, което не се виждаше, бяха дъщерите му, или пък Уон. А за Пол старецът нямаше никаква представа; след последното си неистово съобщение той беше изчезнал.

Някъде, в някакво нежелано кътче на ума му, се мерна мисълта, че сега може би той единствен беше оцелял от мисията и щеше да получи цялата награда.

Замисли се над това. Но то не означаваше нищо. Сега беше безнадеждно самотен, по-самотен от когато и да било, така самотен, както беше Триш Бавър, замразена в някаква вечна орбита, която не води наникъде. Може би щеше да успее да се върне на Земята и да си получи възнаграждението. Може би нямаше да умре. Но как щеше да запази разсъдъка си?

Дълго време Петер не можа да заспи. Не се страхуваше от съня. Страхуваше се от събуждането. И когато се събуди, беше толкова лошо, колкото очакваше. В първия момент му се видя ден като всеки друг и едва след като се протегна и прозина, си спомни какво се беше случило. „Петер Хертер“, каза си той на глас, „ти си самичък на това проклето място и тук ще умреш сам-самичък“. Отбеляза, че си говореше сам. Вече.

Както беше свикнал през всичките тези години, той си изплакна устата, среса се и дори намери време да намали косата си около ушите и врата. Като излезе от нишата, Петер отвори два пакета с храна „ЧОН“ и методично ги изяде, преди да запита Вера дали има съобщения от хичиянския рай.

— Не — отговори тя, — …мистър Хертер, но от Земята има няколко съобщения за действия.

— По-късно — отвърна той. Бяха без значение. Може би щяха да му наредят да направи неща, които вече бе извършил. А може би щяха да му наредят нещо, което нямаше намерение да прави — да излезе в открития Космос, или отново да се опита да пренареди двигателите. Но разбира се. Заводът за храна щеше да противодейства със същата сила и да продължи бавно да се ускорява нанякъде. Във всеки случай нищо от онова, което щеше да пристигне от Земята през следващите петдесет дни, нямаше да отговаря на новите реалности.

И за по-малко от петдесет дни…

За по-малко от петдесет дни, какво? „Говориш така, сякаш имаш различни възможности, Петер Хертер!“, скара се сам на себе си.

Е, може би имаше, помисли си той, само ако можеше да ги открие. Междувременно най-доброто, което можеше да направи, бе да върши онова, което винаги бе вършил. Да се поддържа педантично чист. Да изпълнява такива задачи, които имаха смисъл. Да поддържа твърдо установените си навици. Беше научил през всичките тези десетилетия живот, че най-доброто време за прочистване на червата беше около четирийсет и пет минути след като си изядеше закуската; вече бе дошло време да се облекчи. Докато клечеше в санитарния възел, почувства лек, едва доловим тласък и изруга. Не беше приятно нещо да се случи, а да не знаеш причината, пък и това прекъсна заниманието му в момента. Той отново изруга. Разбира се, човек не можеше да има голямо доверие на трансплантираните сфинктери, купени от някой нещастен (или гладен) донор, или пък на стомах, взет от някой друг. Въпреки това Петер беше доволен, че функционираха така добре.

Адски си заинтересуван от контракциите на дебелото си черво, промърмори той тихо.

Не изглежда много лошо да си говориш сам, стига да не е на висок глас, защити се той пред себе си. Не беше неоправдано, мислеше Петер. Само дето биоанализаторът беше винаги пред него. В продължение на три и половина години той правеше анализ на всеки продукт, изхвърлен от телата им! Как иначе щеше да е възможно да контролират здравето си? А ако беше правилно за една машина да претегля и оценява екскрементите на някого, защо да не беше правилно авторът на тези екскременти да оценява онова, което се случваше?

Той каза на висок глас, като се усмихваше: „Du bist verruckt, Петер Хертер!“