Фредерик Пол - Гейтуей II

Всъщност тя въобще не изглеждаше зле. Бяха направили шините и й бяха присадили кости, два или три килограма органи и тъкани. Дори й бяха сложили кожа на гърба — предполагам, че бе трансплантирана нова кожа от някого. Лицето й изглеждаше добре, с изключение на превръзката от лявата страна.

— Здравей, мъжкар — поздравяваше ме тя. — Как е?

— Чудесно, чудесно. Малко загорял — отговарях аз, като навирах муцуна в гушата й. — А ти?

— Чудесно. — Така взаимно се успокоявахме; и не лъжехме, повярвайте ми. Лекарите казваха, че с всеки изминал ден тя се подобрява. И аз чувствах… не зная какво чувствах. Всяка сутрин обаче се разтрепервах от желание. Спях по пет часа на денонощие. Никога не се изморявах. Никога през живота си не бях се чувствал по-добре.

Всеки път обаче тя беше по-мършава от предишния. Лекарите ми казаха какво трябва да направя, аз го казах на Хариет и тя препрограмира готварската програма. Така че престанахме да ядем гола салата и бройлери. Никакви закуски само с кафе и сок, а творжники 22 22 Питки с прясна извара. (Бел.прев.) , палачинки с заквасена сметана и кани с топло какао. За обяд — агнешки кавказки пилаф. Печена дива кокошка със сос за вечеря.

— Много ме глезиш, Робин — обвиняваше ме Еси, на което й отговарях:

— Само малко те угоявам. Не мога да понасям мършави жени.

— Да, много добре. Но тази храна не е ли прекалено етническа? Не можеш ли да ме угояваш с нещо, което да не е руско?

— Почакай да видиш десерта — усмихнах се аз. — Малинов сладкиш отгоре с двоен девънширски крем. — От психологически съображения сестрата ме убеди да й поднасям малки порции в големи чинии. Еси старателно си изяждаше всичко и с постепенното увеличаване на порциите започна всеки ден да яде повече. Не преставаше обаче да слабее. Само че сега темпото се намали и в края на шестата седмица лекарите изразиха предпазливо мнение, че положението й може да се счита за стабилно. Почти.

Когато й съобщих добрите новини, тя всъщност беше станала — привързана към разните маркучи под леглото, но можеше да се разхожда из стаята.

— Искам да ти направя бележка относно времето — каза тя, като се пресегна да ме целуне. — Много го пилееш. Прекалено дълго се застояваш у дома.

— Приятно ми е — отговорих аз.

— Много мило от твоя страна — каза тя трезво. — Радвам се, че винаги си около мен, Робин. Но сега, когато вече съм почти здрава, трябва да си гледаш работите.

— Но аз не си губя времето. Добре се справям с всичко, благодарение на комуникационните средства в кабинета. Разбира се, би било чудесно двамата да отидем някъде. Мисля, че никога не си била в Бразилия. Можем да отидем след няколко седмици…

— Не. Не след няколко седмици. И не с мен. Ако трябва да отидеш, моля те, заминавай, Робин.

Колебаех се.

— Е, Мортън смята, че ще бъде полезно.

Тя кимна енергично и извика:

— Хариет? Утре сутринта мистър Бродхед ще пътува за Бразилия. Направи резервация и така нататък.

— Разбрано, мисис Бродхед — отговори Хариет от екрана, поставен до леглото на Еси. Образът й изчезна и екранът потъмня така бързо, както се бе появил. Еси ме прегърна.

— Ще се погрижа в Бразилия да имаш пълна комуникационна връзка — обеща тя, — а Хариет ще бъде инструктирана през цялото време да те информира за моето състояние. Честна дума, Робин. Ако ми потрябваш, веднага ще научиш.

Прошепнах в ухото й:

— Е…

— Тя прошепна над рамото ми:

— Никакво „е“. Уредено е, Робин. Много те обичам.

Алберт ми каза, че всяко радиосъобщение, което изпращам, представлява тънка дълга верига от фотони, подобно на стрела, изстреляна във въздуха. Едно предаване от трийсет секунди с компресирана информация представлява колона, дълга девет километра, в която всеки фотон се движи, по целия си път със скоростта на светлината. Но дори и една такава тънка, бърза стрела пътува сякаш вечно, за да измине 5000 астрономически единици. Кризата, която нарани моята жена, е трябвало да пътува двайсет и пет дни, за да стигне до Земята. Заповедите да престанат да си играят с кушетката са пътували само един ден, преди да се срещнат с втората криза — тази, която ни изпрати Джанин. Лека, наистина. Нашите съобщения с поздравите, които изпратихме на групата Хертер-Хол за пристигането им в Завода за храна, са се разминали с онези техни съобщения, с която ни уведомяваха, че по-голямата част от групата е потеглила за хичиянския рай някъде отвъд орбитата на ПЛУТОН. Сега те вече бяха пристигнали, а съобщението, с което им казвахме какво да направят, бе дошло много след като бяха заминали за хичиянския рай. За първи път две събития, които имаха някаква връзка помежду си, се бяха случили наскоро едно подир друго.