Фредерик Пол - Гейтуей II

За Уон, разбира се, корабът представляваше познатият му училищен автобус, който той използуваше откакто бе пораснал достатъчно, за да може да достигне стартовия бутон. Пол никога по-рано не беше виждал истински хичиянски кораб. Нито пък Джанин, но едно чудо повече не представляваше нищо за нейния четиринайсетгодишен живот. За Ларви той беше нещо друго. Беше по-голяма версия на корабите, с които беше заслужила отличителните гривни за космически полети… и малко по-ценен, а поради това и по-страшен.

Не можеше да не го чувства така. Не можеше да убеди себе си, че този полет представлява пътуване по редовен маршрут. Като пилот на Гейтуей тя знаеше твърде много за страшните пътувания към неизвестното. Разхождаше се напред-назад в неговото огромно — относително огромно — пространство (почти сто и петдесет кубически метра!), и се тревожеше. Вниманието й бе съсредоточено не само върху сивия зрителен екран. Там беше и блестящият златен ромб, по-голям от човек, за който се смяташе, че съдържа двигателя, осигуряваш свръхсветлинна скорост и за който се знаеше, че ще експлодира, ако се отвори. Там беше кристалната стъклена спирала, която от време на време се нагорещяваше (никой никога не беше разбрал защо) и светеше с мънички горещи лунички в началото и края на всеки полет и в един друг много важен момент.

Именно този момент очакваше Ларви. И когато точно двайсет и четири дни, пет часа и шейсет и шест минути след напускане на Завода за храна, златната бобина започна да примигва, а след това и да свети, тя не можа да сдържи въздишката си на облекчение.

— Какво има? — изписка Уон подозрително.

— Вече сме точно по средата на пътя — отговори тя, като отбеляза времето в дневника си. — Това е точката на обръщане. Този момент се следи внимателно в корабите на Гейтуей. Ако човек достигне до тази точка преди да е изразходвал една четвърт от провизиите си, той може да бъде сигурен, че няма да умре от глад по пътя към дома.

Пол се намуси.

— Не ми ли вярваш, Ларви? Ние няма да умрем от глад.

— Човек се чувства по-добре, когато знае със сигурност — усмихна се тя, а после стана сериозна, като се замисли за онова, което ги очакваше в края на полета.

Те се разбираха по възможно най-добрия начин, независимо, че по цял ден си ходеха по нервите. Пол учеше Уон да играе шах, за да отклони ума му от Джанин. Уон търпеливо — по-често нетърпеливо — повтаряше отново и отново всичко, което можеше да им разкаже за хичиянския рай и неговите обитатели.

Стараеха се да спят колкото се може повече. Легнал в мрежата до Пол, юношеските страсти на Уон бълбукаха и изтичаха произволно при всяко незначително ускоряване на кораба. Уон желаеше да е сам, за да може да практикува онези неща, които изглежда бяха забранени в присъствието на други… Но още повече желаеше да не е сам, а с Джанин, така че да може да практикува другите още по-добри неща, за които му бяха разказвали Тайни Джим и Хенриета. Много пъти беше питал Хенриета каква е ролята на жената при съвъкупляване. Тя винаги отговаряше на този въпрос, дори и когато не искаше да говори за нищо друго; но почти никога по начин, който да е от полза за Уон. Както и да започваше, Хенриета почти винаги завършваше разплакана с разказа за ужасните изневери от нейния съпруг с онази раздърпана курва Дорис.

Уон дори не знаеше по какво се различаваха мъжът и жената физически. Снимките и приказките не му помагаха. Към края на пътуването любопитството надделя над внушената му от другите култура и той помоли Джанин, или Ларви, която и да е от тях, да му позволи да види с очите си. Дори без да пипа.

— Защо, мръсно животно? — попита Джанин повече заинтригувана, отколкото ядосана. Усмихваше се. — Почакай, ще ти дойде времето.

На Ларви това никак не й хареса и когато Уон се отдалечи омърлушен, двете с Джанин проведоха дълъг разговор. Толкова дълъг, колкото Джанин можа да изтърпи.

— Ларви, скъпа — каза тя, — зная. Зная, че съм само на петнайсет години… е, почти… и че Уон не е по-голям. Зная, че не искам да забременея, когато най-близкият лекар е на четири години път и при всички онези неща, които ни очакват, и с които не знаем как ще се оправим. Ти мислиш, че още представлявам сополивата ти сестричка. Е, може и така да е. Но аз съм твоята умна сополива сестричка. Когато казваш нещо, което заслужава да бъде чуто, аз слушам. Така че бъди спокойна, скъпа Ларви. — Като се усмихваше нежно, тя тръгна след Уон, после се спря и се върна да целуна Ларви. — Ти и папа — каза тя. — Направо ме подлудявате. Но аз много ви обичам… както и Пол.