Фредерик Пол - Гейтуей II

— И аз — каза тя прагматично. — Кажи ми, Робин, вярно ли е, че кризите се причинявали от някакви вълни, излъчвани от хичиянска мисъл?

— Предполагам, че има нещо такова. Алберт каза, че са електромагнитни вълни, но повече от това не зная. — Погладих вените от вътрешната страна на ръката й и тя се размърда неспокойно. Но само от шията нагоре.

— Тези хичиянци ме безпокоят, Робин — каза тя.

— Съвсем основателно. Дори недостатъчно. Аз съм много изплашен. — И наистина бях изплашен; всъщност треперех. В ъгъла на екрана примигваше жълта светлина.

— Някой иска да говори с теб, Робин.

— Може да почака. Точно сега говоря с жената, която обичам.

— Благодаря ти. Робин? Ако наистина си изплашен от хичиянците така, както аз съм изплашена, тогава защо продължаваш?

— Е, мила, каква друга възможност имам? Тези петдесет дни мъртво време. Онова, което чуваме сега, е просто история отпреди двадесет и пет дни. Ако сега им кажа да престанат и да се върнат, ще минат двайсет и пет дни преди да ме чуят.

— Така е. Но ако можеше да ги спреш, би ли го сторил?

Не отговорих. Чувствах се много странно… малко изплашен, доста различен.

— Ами ако хичиянците не ни харесат? — попита тя.

Добър въпрос! Самият аз съм си го задавал много пъти — още на Гейтуей, когато за първи път се качих на хичиянски кораб и тръгнах на изследователска мисия. Какво би станало, ако срещнем хичиянци и те не ни харесат? Дали ще ни размажат като мухи, измъчват, пленят, провеждат експерименти с нас… Ами ако просто не ни обърнат внимание? Вперил поглед в жълтата точка, която бе започнала бавно да пулсира, се опитах да я успокоя.

— Е, шансът да ни измъчват не е много голям…

— Няма нужда да ме успокояваш, Робин! — Беше ясно, че и тя като мен е нервна. Сигурно на нейните монитори се бе показало нещо, защото дневната сестра отново надникна, после нерешително се оттегли и си отиде.

— Залозите са твърде големи, Еси — казах аз. — Спомни си миналата година в Калкута. — Бяхме на един от нейните семинари и го напуснахме преждевременно, защото не можехме да понасяме гледката на двеста милиона просяци.

Тя ме погледна и се намръщи.

— Да, зная, гладът. Винаги е имало глад, Робин.

— Но не такъв! Не такъв, какъвто ще настъпи скоро, ако нищо не се направи, за да бъде предотвратен! Светът се пука по шевовете си. Алберт казва… — Поколебах се. Всъщност не исках да й кажа онова, което беше казал Алберт. В Сибир вече не се произвеждаше никаква храна; от свръхналягане земята там беше заприличала на пустинята Гоби. Горният почвен слой в американския Среден Запад беше едва няколко инча и дори мините за храна бяха на изчерпване. Според Алберт щяха напълно да се изчерпят след може би десет години.

Сигналната светлина вече беше станала червена и бързо мигаше, но не исках да спирам.

— Еси — казах аз, — ако можем да използуваме Завода за храна, ще доставим на всички гладуващи хора храната „ЧОН“, а това означава край на глада завинаги. И това е само началото. Ако успеем да разберем как да си построим хичиянски кораби и как да ги направляваме натам, накъдето искаме… тогава ще можем да колонизираме нови планети. Много нови планети. Нещо повече. С хичиянската технология ще можем да отидем до всички астероиди в Слънчевата система и да ги превърнем в нещо като Гейтуей. Да построим космическа среда за живот. Планети, подобни на Земята. Можем да създадем рай за население милиони пъти по-голямо от това на Земята за следващите милиони години.

Спрях, защото разбрах, че бръщолевя. Чувствах се като превъзбуден, разтревожен и… похотлив. По израза на лицето на Еси разбрах, че и тя се чувства необичайно.

— Това са много основателни съображения, Робин — започна тя, без да може да продължи. Сигналната лампа светеше в яркочервено и вибрираше като пулсар; когато изгасна, на екрана се появи разтревоженото лице на Алберт Айнщайн. Никога по-рано не се беше появявал, без да бъде поканен.

— Робин — извика той, — настъпва още една еманация на нервна криза!

Изправих се разтреперан.

— Не й е време — възразих глупаво.

— И все пак настъпи, Робин, и това е доста странно. Максимумът беше, чакай да видя, точно преди сто секунди. Вярвам… Да — кимна той с глава, сякаш слушаше някакъв беззвучен глас, — че затихва.

Наистина вече не се чувствах толкова необичайно. Досега не бе имало толкова кратка криза, нито пък бяхме изживявали така някоя. Очевидно някой друг експериментираше с кушетката.