Фредерик Пол - Гейтуей II

— Ще обясниш това само ако ти отделя време — казах му аз.

— Разбира се, Робин, но това е закон на логиката и аз мисля, че ти е известен. При отсъствие на доказателство е най-добре да се приеме най-простата теория. В историята на Вселената са ни известни две интелигентни раси. Тези хора очевидно не принадлежат към нашата… Формата на черепа и особено на челюстта са различни; имат триъгълно лице, приличащо повече на маймунско, отколкото на човешко същество, а зъбите им са съвсем неправилни. Следователно, напълно възможно е да принадлежат към другата интелигентна раса.

— Малко страшничко е — каза Еси тихо. Така и си беше. Особено за мен, защото може да се каже, че отговорността падаше върху мен. Аз бях този, който нареди на групата Хертер-Хол да отиде на това изследване и ако намереха хичиянци…

Не бях готов да мисля какво можеше да означава това.

— А какво става с Мъртвите? Можеш ли да кажеш нещо за тях?

— Разбира се, Робин — отговори той, като поклати подобната си на четка глава. — Погледни тук. Снимката изчезна и на екрана се появи текст:

Кораб 5–2, полет 08031. Екипаж А.Мичам, Д.Филгрен, Х.Мичам.

Мисията беше с научна цел, екипажът трябваше да осигури измервателна и изчислителна техника. Оценено максимално време на живот на кораба 800 дни. Корабът още не се е върнал. Изминали са 1200 дни, предполага се, че е изгубен.

— Наградата е била само петдесет хиляди долара… Не е много, но това е била една от най-ранните мисии от Гейтуей — отбеляза Алберт. — Онзи, който се казва „Х.Мичам“, изглежда е „Мъртвият“, когото Уон нарича Хенриета. Била е астрофизик, но не успяла да защити дисертация… Нали знаеш, Робин, „Всичко друго, освен дисертация“. Когато се опитала да защити, й казали, че дисертацията й се отнася повече до психологията, отколкото до физиката и тя заминала за Гейтуей. Малкото име на пилота е Дорис, което отговаря точно другото лице е съпругът на Хенриета, Арнолд.

— Значи успя да идентифицираш един от тях, така ли? Те са били действителни хора?

— Разбира се, Робин… вероятност нула точка девет девет. Тези Мъртви понякога са ирационални — оплака се той, като отново се появи на екрана. — И разбира се, нямаме никаква възможност директно да ги разпитаме. Бордовият компютър е непригоден за такъв вид задачи. Но независимо от потвърждението на имената, мисията изглежда съответства. Било е астрофизическо изследване, а разговорът с Хенриета съдържа споменаване на астрофизически обекти. Извън сексуалните, искам да кажа. — Той примигна и се почеса по бузата с края на лулата. — Например „Стрелец А Запад“ — източник на радиосигнал в центъра на галактиката. „NGC 1199“. Гигантска елиптическа галактика, част от голям куп. „Средна радиална скорост на кълбовидни купове“ в нашата собствена галактика, която се движи със скорост около 50 километра в секунда. „Голямо червено преместване 16 16 Преместване на линиите към червения край в спектъра на галактиките. (Бел.прев.) 050“…

— Не е необходимо да изброяваш всичко — казах бързо аз. — Знаеш ли какво означава всичко това? Искам да кажа, ако ти говореше за тези неща, за какво щеше да говориш?

Последва кратка пауза; не се налагаше да използва цялата литература по въпроса, вече го бе сторил.

— Космология — отговори той. — По-точно, мисля, че бих говорил за класическото противоречие Хойл-Йопик-Гамов; т.е., дали Вселената е затворена, затворена крайна, или циклична. Дали е в стационарно състояние или е започнала с Големия взрив.

Отново замълча — този път за да ми даде възможност да помисля. Помислих, но без особен резултат.

— Очевидно няма голям шанс от това да излезе нещо — казах аз.

— Може би си прав, Робин. То обаче като че ли има връзка с твоите въпроси за черните дупки.

Проклето да е твоето изчислително сърце, помислих си аз, но не го казах. Гледаше ме невинно като херувим и подръпваше от лулата спокоен и сериозен.

— Засега това е всичко — казах аз и се загледах в екрана много преди той да беше изчезнал, за да избегна от страна на Еси въпроса защо се интересувах от черните дупки.

Е, тя не ме попита. Просто си лежеше и гледаше огледалата на тавана. След малко ми каза:

— Скъпи Робин, знаеш ли какво искам?

Бях готов за това.

— Какво, Еси?

— Бих искала да мога да се почеша.

Можах да кажа само:

— О. — Чувствах се опроверган… Не, прострелян. Бях готов да се защитавам — разбира се с нужното внимание, поради състоянието на Еси. А не се налагаше. Вдигнах ръката й. — Тревожех се за теб — отвърнах.