Фредерик Пол - Гейтуей II

— Не я изморявай — предупреди ме той.

— Изморих се да чувам все едно и също — отвърнах аз.

Той се усмихна и се самопокани да изпие с мен третата си чашка кафе. Оказа се свестен човек, а също и най-добрият нисък център на „Темп“ като студент в университета в Аризона. Нещо в хората, които въпреки своите сто и шейсет сантиметра играят баскетбол, ми харесва, затова се разделихме като приятели. Това ме успокои повече от всичко друго. Той нямаше да се държи така, ако не беше съвсем сигурен, че Еси ще се възстанови.

Тогава не си давах сметка колко много ще трябва да се възстановява.

Тя все още беше в балона под налягане и това не ми позволяваше да видя колко е изтощена. Дневната сестра се оттегли в хола, след като ми каза да не уморявам Еси. Поприказвахме малко. Всъщност не си казахме нищо. Тя не е от много приказливите. Понита ме какви са новините около Завода за храна и когато за около трийсет секунди й ги разказах, ме понита дали има нещо ново относно кризата. Вече й бях дал отговор в обем от четири или пет хиляди думи, когато започнах да разбирам, че приказването доста изморява, а не трябваше да я изморявам.

Но тя говореше, дори говореше ясно и не изглеждаше изморена: така че се върнах при пулта и при моята работа.

Както обикновено имаше множество съобщения, които трябваше да прегледам и да взема решения. Когато свърших, прослушах последните съобщения на Алберт от Завода за храна и тогава разбрах, че е време да си лягам.

Лежах известно време буден в леглото. Не бях неспокоен. Не бях и изтощен. Просто лежах и чувствах как се успокоявам. Чувах как в хола нощната сестра се движи. От другата страна, от стаята на Еси, идваше постоянен слаб стон и тихото жужене и бълбукане на машините, поддържащи жена ми жива. Животът беше пред мен.

Ситуацията съвсем не беше толкова критична. Все още не си давах ясна сметка, че само преди четирийсет и осем часа Еси беше мъртва. Капут. Мортус. Нежива. Ако не беше пълното здравно обслужване и многото късмет, сега щях да си избирам траурни дрехи за погребението й.

А вътре в главата ми имаше неголям брой мозъчни клетки, които разбираха този факт и си мислеха… е, сигурно се сещате, може би щеше да бъде по-добре, ако не бе останали жива.

Това нямаше нищо общо с факта, че обичах Еси, много я обичах, желаех й само доброто, бях изпаднал в шок, когато научих, че е пострадала. Но онази малка част мозъчни клетки отговаряше само за себе си. Всеки път, когато възникваше този въпрос, подавляващото болшинство, както и да го разглеждах, каквото и да питах, подкрепяше любовта ми към Еси.

Никога не съм бил съвсем сигурен какво означава думата „любов“ Особено когато се отнасяше до мен. Точно преди да заспя, си помислих да се обадя на Алберт. Но не се обадих. Алберт не беше подходящата програма за отговор на този въпрос, а нямах желание да стартирам тази, която трябваше.

Съобщенията продължиха да постъпват, аз следях неразгаданата история на Завода за храна и се чувствах като анахронизъм. Преди няколко столетия военачалниците на Англия и Испания са ръководили военни действия, отдалечени на разстояние от един или два месеца. И никакви кабелни, никакви сателитни комуникации. Техните заповеди били изпращани по кораби с платна, а отговорите се връщали когато могли. Щеше ми се да имах техните умения. Петдесет дни за връзка с групата Хертер-Хол ми се струваше цяла вечност. Аз бях тук, а те бяха там. Напомняше ми за Анди Джаксън, който продължил да бъхти англичаните седмици след като в Ню Орлиънс войната била прекратена. Разбира се, веднага изпращах нареждания какво да правят. Какви въпроси да задават на момчето, на Уон. Какви опити да направят, за да отклонят Завода за храна от неговия курс. А те, отдалечени на пет хиляди астрономически единици, правеха онова, което им дойдеше наум и когато моите нареждания стигнеха до тях, вече биваха неподходящи.

С възстановяването на Еси се подобряваше и моето настроение. Както сърцето й, така и белите й дробове вече не се нуждаеха от външна помощ. Махнаха й балона със свръхналягане и аз можех да я докосвам и да я целувам, а тя се интересуваше от онова, което става. Винаги се е интересувала; когато й казах, че не е хубаво, дето е изпуснала конференцията си, тя се усмихна и каза:

— Всичко е записано на лента, скъпи Робин. Пусках си я, докато ти беше зает.

— Но ти не можа да изнесеш доклада си…

— Така ли мислиш? А защо да не съм могла? Написах за теб програмата „Робинет Бродхед“. Не знаеш ли, че написах една такава програма и за себе си? Конференцията се проведе напълно холографски и холографският образ на С.Я.Лаворовна-Бродхед изнесе доклада. Беше одобрен почти от всички. Дори отговарях на въпроси — похвали се тя, — като в спора привлякох и твоята програма „Алберт“.