Фредерик Пол - Гейтуей II

Изключих вариететните танцьори и повиках Алберт Айнщайн. Той се показа на екрана с разрошената си бяла коса и с лула в ръка.

— С какво мога да ти бъда полезен, Робин? — попита той усмихнат.

— Искам да ми разкажеш за черните дупки — отговорих аз.

— Разбира се, Робин. Но за тях сме приказвали много пъти, ти знаеш…

— Млъквай, Алберт! Изпълнявай каквото ти казвам. Само че без математика! Обясни го максимално просто. — През някой от следващите дни трябва да накарам Еси да преработи програмата и да я направи по-разбираема.

— Разбира се, Робин — каза той, като остави без внимание лошото ми настроение. Сбърчи рунтавите си вежди. — Аха — възкликна Айнщайн. — Ъхъ. Добре, чакай да видим.

— Въпросът те затруднява, така ли? — попитах с глас, изпълнен повече с изненада, отколкото със сарказъм.

— Разбира се, че не, Робин. Просто мислех откъде да започна. Добре, ще започна от светлината. Знаеш, че светлината се състои от частици, наречени фотони. Те имат маса и упражняват налягане…

— Не чак оттам, Алберт, моля те.

— Добре. Но началото на обяснението на черните дупки започва с липсата на налягане на светлината. Да вземем една голяма звезда… Например една синя звезда от клас О. Масата й е десет пъти по-голяма от тази на нашето Слънце. Ядреното й гориво изгаря толкова бързо, че тя в живее само около един милиард години. Това, което я предпазва от колабиране, е нейното радиационно налягане… можем да го наречем „светлинно налягане“… от ядрения синтез на водорода в хелий. Но после водородът се свършва. Налягането изчезва. Тя колабира. И една звезда, която има диаметър милиони километри, изведнъж се свива до диаметър само трийсетина километра. Дотук всичко ясно ли е, Робин?

— Мисля, че да. Продължавай нататък.

— Е — каза той, докато палеше лулата си и пусна две облачета (не преставах да се чудя дали му доставяше удоволствие!). — Това е един от начините, по които са възникнали черните дупки. Може да се нарече класически начин. Запомни го, а сега да преминем към следващата част: втора космическа скорост.

— Зная какво представлява втората космическа скорост.

— Разбира се, Робин — кимна с глава той, — един стар изследовател от Гейтуей не може да не знае. Добре. Да предположим, че на Гейтуей хвърлиш право нагоре един камък. Той вероятно ще падне обратно, защото дори и астероидът има някаква гравитация. Но ако успееш да го хвърлиш с достатъчна скорост — може би четирийсет или петдесет километра в час — той няма да падне обратно; ще достигне втората космическа скорост и ще излети в пространството завинаги. На Луната ще трябва да го хвърлиш с още по-голяма скорост, примерно два или три километра в секунда. На Земята с още по-голяма скорост — повече от единайсет километра в секунда.

— Сега — продължи той, като се протегна да изчука лулата си за да може после отново да я запали, — ако ти… — отново почукване с лулата, — ако се намираш на някой обект, който е с много пъти по-голяма гравитация, условията ще бъдат още по-тежки. Да предположим, че гравитацията е такава, че втората космическа скорост наистина е висока, например триста и десет хиляди километра в секунда. Не можеш да хвърлиш камъка с такава скорост. Дори светлината не може да се движи толкова бързо! Така че дори и светлината… — той отново пусна две кълба дим, — не може да се освободи, тъй като нейната скорост е с десет хиляди километра по-малка. А както добре знаем, ако светлината не може да се освободи, тогава нищо друго не може да се освободи: така е според Айнщайн. Моля да бъда извинен за моята суетност. — Като каза това, той наистина намигна през тютюневия дим. — Ето това представлява една черна дупка. Тя е черна, защото изобщо нищо не може да излезе от нея.

— Ами хичиянските кораби? Те се движат със свръхсветлинна скорост — отбелязах аз.

Алберт се усмихна унило.

— Тук ме хвана натясно, Робин, но ние не знаем по какъв начин хичиянците пътуват по-бързо от светлината. Може би хичиянците могат да излизат от черните дупки, знаем ли? Но нямаме никакви доказателства, че някой от тях е успял да стори това.

Замислих се за момент, после отговорих:

— Засега.

— Е, да, Робин — съгласи се той. — Проблемът за движение със свръхсветлинна скорост и за излизане от черна дупка са по същество едно и също. — Замълча. След дълга пауза каза, сякаш се извиняваше: — Предполагам, че това е всичко, което можем да кажем с увереност сега.

Станах и отпих от питието, докато Айнщайн седеше в холографския бокс и търпеливо пушеше лулата си. Понякога просто забравях, че това там бяха само няколко интерферентни картини от насочена светлина, метал и пластмаса.