Фредерик Пол - Гейтуей II

„Меза Дженерал“ представлява ниска постройка, заровена в пустинята извън Таксън. Единственото нещо, което човек вижда, когато стигне при нея, са слънчевите инсталации на покрива, но под нея има шест приземни етажа с болнични помещения, лаборатории, операционни зали. Всичките бяха препълнени. В Таксън повечето хора ежедневно пътуват, а кризата бе започнала в часа на пиковото натоварване на транспорта.

Когато най-после попитах една сестра, тя каза, че Еси била на система „сърце-бял дроб“, но всеки момент щели да я свалят. Било въпрос на целесъобразност. Може би системата щяла да бъде по-полезна за други пациенти, които имали по-големи шансове.

Неудобно ми е да призная, но възгледите ми за справедливост бързо излетяха през прозореца, защото ставаше въпрос за жена ми. Потърсих лекарския кабинет… лекарят не го беше използувал от известно време… сритах застрахователния агент, който се беше настанил на неговото бюро и сграбчих телефона. Попаднах едновременно на двама сенатори преди Хариет да прекъсне връзката с доклад от нашата медицинска програма. Пулсът на Еси бил започнал да се възстановява. Докторите смятаха, че сега шансовете й са по-големи, което оправдавало поддържането й на системи поне за известно време.

Разбира се, пълното здравно обслужване също помогна. Но всички пейки в чакалнята бяха пълни с хора, които се нуждаеха от лекарска помощ и можех да видя по лентите около врата, че някои от тях също имаха пълно здравно обслужване; болницата просто беше препълнена.

Не можех да вляза и я видя. На вратата на интензивното отделение имаше табелка „Посетители не се допускат“ и това се отнасяше дори и за мен. Пред вратата стоеше полицай от градската полиция на Таксън, който се мъчеше да не заспи след прекарания много дълъг и тежък ден. Порових из бюрото на отсъстващия лекар, докато не намерих видеолиния до интензивното отделение, която включих. Не можех да видя как изглежда Еси. Не можех дори да кажа коя от мумиите там е тя. Но продължих да гледам. Хариет се обаждаше от време на време, за да ми предава някои малки новини. Не си направи труда да ми съобщи за получените съчувствия: имаше много такива, но Еси беше написала програма, която елиминираше всичко, което губи полезно време. Хариет отправяше своята загрижена усмивка към всички, които се обаждаха и благодареше от мое име без да си прави труда да ме включи. Подобни програми бяха силата на Еси…

Минало време. Когато осъзнах, че мисля за Еси в минало време, се почувствах много зле.

След час една сива дама ме намери и ми даде бульон и сухари, а малко по-късно прекарах четирийсет и пет минути на опашка пред мъжката тоалетна. Това беше единственото разнообразие, което имах на третия етаж на „Меза Дженерал“, докато най-после друга жена в униформа подаде глава през вратата и извика:

— Senor Brod’ead? Por favor. 13 13 „Господин Бродхед? Заповядайте.“ (исп.) (Бел.прев.) — Полицаят продължаваше да стои пред вратата на интензивното отделение и да си вее с мократа от пот каубойска шапка, за да не заспи. Не ме спря при вида на униформената жена, която ме водеше за ръка.

Еси беше в балон под свръхналягане. Над лицето й имаше прозрачна материя, през която видях, че в едната й ноздра влизаше тръбичка и на едната страна на лицето й беше вързан с бинт някакъв тампон. Мръснозлатистата й коса беше прибрана с мрежичка. Беше в безсъзнание.

Разрешиха ми да остана само две минути, а това не беше достатъчно за нищо. Не беше достатъчно дори да разбера какво представляваха всички онези неравни, обемисти предмети под полупрозрачната част на балона. Да не говорим, че въобще не беше достатъчно Еси да се изправи и да ми каже нещо или да промени израза на лицето си. И дори да има израз.

В залата отвън лекарят й ми отдели шейсет секунди. Беше нисък шкембелия, негър, със сини контактни лещи. Той погледна в някакво листче, за да разбере с кого разговаря.

— О, да, мистър Блякхед — каза той. — Вашата жена получава най-добрата медицинска помощ, реагира на процедурите и може би привечер ще дойде в съзнание за малко.

Не си направих труда да му кажа, че името ми е Бродхед, а не Блякхед и побързах да задам трите най-важни въпроса от списъка, който бях направил:

— Чувства ли болка? Какво й се е случило? Нуждае ли се от нещо?… — Имах предвид каквото и да било.

Той въздъхна и потърка очи. Очевидно отдавна не беше свалял контактните лещи.

— Болката е наша грижа, пък и тя е на пълно здравно обслужване. Разбирам, че сте важна клечка, мистър Бракет, но няма нищо, което бихте могли да сторите. Утре или вдругиден може би ще се нуждае от нещо. Цялата й страна е смазана от автобуса, който я е затиснал. Била е прегъната почти на две и така е прекарала шест или седем часа, докато някой я е докарал тук.