Фредерик Пол - Гейтуей II

Той седеше в бокса, пуфкаше с лулата и ми се усмихваше, докато аз размишлявах върху казаното.

Целият разумен свят не можеше да създаде едно добро, разтоварващо развлечение. Вълнуващо — да, може би. Но не и разтоварващо. Светът се бе променил основно от времето, когато първите астронавти бяха открили хичиянските дупки на Венера, и колкото повече напредвахме с изследванията, толкова по-големи промени ставаха. Едно изгубено дете, играещо си с нещо, което не разбира, беше хвърляло човечеството в периодично повтаряща се криза в продължение на повече от едно десетилетие. Ако ние, хората, продължавахме да си играем с неща, които не разбирахме, какво ли биха направили хичиянците?

Да не говорим за смелите предположения на Айнщайн, че тези същества ни следят от стотици хиляди години и… може би ни подхвърлят по някоя трошичка от време на време, за да видят какво можем да направим от нея.

Казах на Айнщайн да ме държи постоянно в течение на всичко онова, което научаваше за Завода за храна и докато той преглеждаше фактите, аз извиках Хариет. Тя се появи в един ъгъл на бокса, като ме гледаше очаквателно и прие поръчката ми за вечеря, а Алберт продължи с визуалното и аудио представяне. Той непрекъснато следеше всички предавания, дори и тогава, когато разговаряше, и ми показа избрани сцени с момчето, групата Хертер-Хол, интериора на артефакта. Проклетото нещо все още продължаваше да се движи по своя курс. Най-добрите оценки на курса показваха, че то се движи към нов куп от комети, на разстояние няколко милиона мили… и при сегашната скорост щеше да пристигне там след няколко месеца.

— Тогава какво? — попитах аз.

Алберт невинно вдигна рамене.

— Вероятно ще остане там, докато преработи всички елементи в храна „ЧОН“, Робин.

— Ще можем ли да го докараме тогава?

— Не е сигурно, Робин. Но е възможно. Като стана дума за това, имам една теория за управлението на хичиянски кораби. Когато някой от тях достигне работещ артефакт… Завода за храна, Гейтуей, какъвто и да било… контролните уреди се блокират и той не може да бъде пренасочен. Във всеки случай, мисля, че точно това се е случило на мисис Патриша Бавър… и че това също има своите очевидни последици — завърши той и примигва.

Не обичам да оставям една компютърна програма да се мисли за по-умна от мен.

— Искаш да кажеш, че има много астронавти от Гейтуей, които се реят из Галактиката, защото контролните прибори са блокирали и те не знаят как да се върнат.

— Разбира се, Робин — потвърди той одобрително. — Това обяснява съществуването на наричаните от Уон „Мъртви“. Между впрочем, ние засякохме някои от разговорите с тях. Понякога техните реакции са съвсем безсмислени и, разбира се, нас ни затруднява липсата на взаимодействие. Но май те са човешки същества.

— Да не би да искаш да ми кажеш, че са живи?

— Разбира се, Робин, най-малкото в смисъла, че гласът на Енрико Карузо, записан на магнитна лента, някога е бил гласът на живия неаполитански тенор. Дали сега са „живи“ е въпрос на дефиниция. Ти би могъл да поставиш същия въпрос и… — Той пусна две кълба дим, след което продължи: — за мен.

— Хм. — Замислих се за минута. — Защо са толкова неестествени?

— Несъвършен запис, бих казал аз. Но това не е толкова важно. — Почаках да си дръпне от лулата, за да ми каже онова, което смяташе за важно. — Изглежда доста сигурно, Робин, че този запис се получава от някакви химически данни от мозъците на изследователите.

— Искаш да кажеш, че хичиянците са ги убили, а след това са изсипали мозъците им в колби?

— Разбира се, че не, Робин! Първо, поставям под съмнение вероятността изследователите да са били убити. Това би разрушило химическия състав на паметта на мозъка, което пък би влошило целостта на информацията. И разбира се — не в колба! Може би в някакъв химически аналог. Но въпросът е как точно е станало това.

Изстенах.

— Искаш ли да анулирам програмата ти, Ал? Всичко това мога да получа много по-бързо от непосредствено визуално сведение.

— Разбира се, че би могъл, Робин, но може би не би било — той примигна, — толкова интересно. Във всеки случай, въпросът е как се случило така, че хичиянците да имат необходимата апаратура, за да могат да четат човешки мозъци? Помисли за това, Робин. Изглежда малко вероятно химическият състав на хичиянците да е същият като на човешките същества. Близък — да. Знаем това от някои общи съображения, например от онова, с което се хранят и дишат. В основата си този състав не се различава от нашия. Но пептидите 12 12 Белтъчни вещества, които съдържат две или повече аминокиселини, свързани помежду си с пептидна връзка. (Бел.прев) са много комплексни молекули. Изглежда почти невероятно едно съединение, което представя например способността за свирене на цигулка Страдивариус, или дори приготвяне на тоалета, да има същия химически състав както при хичиянците, така и пра нас. — Той отново се залови с паленето на лулата, после вдигна поглед към мен и добави набързо: — Така че моето заключение е, Робин, че тези машини не са проектирани за хичиянски мозъци.