Фредерик Пол - Гейтуей II

— Папа? Не го изживявай толкова тежко. Ще се върнем веднага, щом стане възможно.

Той кимна с глава.

— Което ще рече — отвърна той, — чакай да видя, четирийсет и девет дни в една посока, плюс дните, които ще решите, че трябва да останете там. — Но после се изправи и позволи на Ларви и Джанин да го целунат. Почти развеселен, той им каза: — Бон воаяж! — А после прибави: — Сигурни ли сте, че не сте забравили нещо?

Ларви огледа наоколо, докато обмисляше.

— Мисля, че не сме… Освен ако не смяташ, че трябва да съобщим на приятелите ти, че пристигаме, Уон.

— Мъртвите? — изписка той, усмихвайки се. — Те няма да разберат. Те не са живи, както знаете, и поради това нямат чувство за време.

— Тогава защо толкова много ги обичаш? — попита Джанин.

Уон долови в гласа й нотка на ревност и я сгълча:

— Те са ми приятели. Вярно, че не винаги са сериозни, пък и често обичат да послъгват, но никога не са правили нещо, което да ме кара да се страхувам от тях.

Вера замълча, а после му каза:

— Зная, че не винаги сме били много учтиви към теб. Но бяхме много напрегнати. Всъщност ние сме много по-добри, отколкото изглеждаме.

На стария Петер му дойде много.

— Сега заминавайте — изръмжа той. — Докажете му го, вместо да приказвате. А после се върнете и го докажете и на мен!

По-малко от два часа… Никога кризата не бе продължавала толкова малко. Най-чувствителните, един процент от населението, просто не бяха на себе си в продължение на четири часа и почти всички бяха силно засегнати.

Аз бях от щастливците, защото след кризата имах само една цицина на главата си. Тя ме хвана в стаята ми, а не в някой смачкан автобус, разбил се реактивен самолет, притиснат от излязъл от релсите трамвай или на операционната маса с разтворен корем, докато хирурзите и сестрите се гърчат безпомощни на пода. Преживях само един час, петдесет и една минута и четирийсет и четири секунди в делириум, и то не силен, защото беше разпределен между единайсет милиарда други хора.

Разбира се, всеки от тези единайсет милиарда се опитваше веднага да установи връзка с всеки друг, поради което комуникациите бяха задръстени. Хариет се появи в холографския бокс да ми каже, че са пристигнали най-малко двайсет и пет съобщения… от научната ми програма, от юридическата, три или четири от счетоводни програми за моите холдинги и съвсем малко от истински живи хора. „Никое от тях — каза тя, сякаш се оправдаваше, — не от беше Еси“. Линиите към Таксън в момента бяха напълно блокирани и аз също не можах да се свържа. Никой компютър не беше засегнат от кризата. С компютрите това никога не се случва. Те не работеха единствено в случаите, когато някой жив човек бърникаше в схемите с цел поддържане или преустройство. Но това ставаше милион пъти в минута по света — с една или друга машина — така че никак не беше чудно някои неща да изискваха повече време, за да заработят отново.

Първата задача на бизнеса е самият бизнес; трябваше да събера останките. Изредих на Хариет приоритетите и тя започна да ми подава отчети. Бърз бюлетин от мините за храна: незначителни щети. Недвижимото имущество: няколко малки пожара и наводнения, които не са от съществено значение. Някой оставил отворен шлюз в фермите за риба и шестстотин милиона малки рибки бяха излезли в открито море; но в тях акциите ми бяха съвсем малки. Общо взето, излизах от кризата доста добре или най-малкото значително по-добре от много други. Кризата беше поразила индийския субконтинент и то след като предния ден там беше преминал най-силннят ураган за последните петдесет години. Жертвите бяха огромни. Десетки, може би дори стотици милиони хора не бяха успели да достигнат височините и южната част на Бангладеш се бе превърнала в блато, запълнено с човешки трупове. Като се прибавеха жертвите от експлозия на рафинерия в Калифорния, железопътна катастрофа в Уелс, и още няколко изключителни бедствия… компютрите все още не можеха да кажат колко са загиналите, но според предадените новини бяха повече от когато и да било.

Когато свърших с всичките си спешни повиквания, асансьорите вече работеха. Повече не бях пленник. Доколкото можех да преценя през прозореца, движението по вашингтонските улици се бе нормализирало. От друга страна, пътуването ми до Таксън се бе объркало. Половината от реактивните самолети бяха на автопилот в продължение на два часа и бяха изразходвали значителна част от горивото си. Поради това те бяха принудени да кацат където сварят и бяха пръснати по най-различни места. Разписанията бяха нарушени. Хариет направи най-добрата възможна резервация, но получи потвърждение едва по обяд на следващия ден. Не можех дори да се обадя на Еси, защото комуникационните линии бяха все още блокирани. Това беше досадно, но не голям проблем. Ако истински исках да се свържа, имах на разположение приоритетни линии — богатите винаги имат привилегии. Но богатите си имаха и удоволствия и реших, че ще бъде истинско удоволствие да изненадам Еси.