Фредерик Пол - Гейтуей II

За нейно щастие наоколо нямаше никой. Пол и Ларви бяха излезли навън да преориентират антените, а баща й спеше; това й даде възможност да преодолее ревността си и да спаси своята гордост. Прасе такова, мислеше си тя. Колко е глупав, та не разбира, че тя имаше много приятели, докато той имаше само нея. Но щеше да разбере! Тя беше заета с писане на дълги писма до пренебрегнатите си приятели, когато чу Пол и сестра й да се връщат. Когато им каза, че Уон беше изчезнал най-малко преди час, остана изненадана от тяхната реакция.

— Папа! — извика Ларви, като подръпваше завесата на бащината си ниша. — Събуди се! Уон си е отишъл!

Докато старецът излизаше примигвайки, Джанин попита намусено:

— Хей, какво ви става?

— Не разбираш, така ли? — попита Пол хладно. — Ами ако е взел кораба?

Беше една възможност, за която Джанин никога не бе помисляла. Въпросът й подейства като плесница.

— Не може да го е взел!

— Не може ли? — озъби се баща й. — Откъде си толкова сигурна, малка кокетко? Ами ако го е взел? Какво ще правим тогава? — Той издърпа ципа на гащеризона си, изправи се и ги погледна намръщено. — Казах на всички — продължи той… но гледаше към Ларви и Пол, от което Джанин разбра, че тя беше изключена от това „всички“. — Казах ви, че трябва да намерим определено решение. Ако ще тръгваме с неговия кораб, да тръгваме. Ако ли не, не трябва да му позволим да решава с глупавия си ум и да замине, без да ни предупреди. Това е повече от ясно.

— И как да постигнем това? — попита Ларви. — Това е абсурд, папа. Не можем денонощно да пазим кораба.

— Да, и твоята сестра не може да пази момчето — каза старецът, като кимна с глава към Джанин. — Така че трябва да задържим или кораба, или момчето.

Джанин се нахвърли върху тях.

— Чудовища! — изкрещя тя, задъхана от безсилен гняв — Вие сте планирали всичко това, докато ни е нямало!

Сестра й я хвана за ръка.

— Успокой се, Джанин — каза й тя. — Да, вярно е, че сме разговаряли по този въпрос… Трябваше да разговаряме! Но нищо не е решено. Разбира се, ние няма да нараним Уон.

— Тогава решете! — Джанин се изчерви. — Гласувам двамата с Уон да заминем!

— Ако вече не е заминал сам — подхвърли Пол.

— Не е!

Ларви реши въпроса по-практично.

— Ако вече е заминал, е много късно да направим каквото и да било. Освен това аз споделям мнението на Джанин. Трябва да заминем! Какво ще кажеш, Пол?

Той се поколеба, после каза:

— Аз… Аз също го споделям. Петер?

Старият човек рече с достойнство:

— Ако вие сте съгласни, какво значение има моят глас? Остава само въпросът кой ще отиде и кой ще остане тук. Аз предлагам…

Ларви го спря.

— Папа — каза тя, — знам какво ще кажеш, но няма да стане. Трябва някой да остане тук, за да поддържа контакт със Земята. Джанин е много млада. Аз не мога да остана, защото съм най-добрият пилот и това е една възможност да науча нещо за пилотирането на хичиянските кораби. Но не искам да отида без Пол, така че трябва да останеш ти.

Демонтираха Вера възел по възел и я разположиха около Завода за храна. Бързата памет, входните устройства и дисплеите сложиха в стаята на сънищата, бавната памет разположиха навън в коридора, предавателя оставиха на стария кораб. Петер помагаше мълчалив и начумерен; значението на онова, което вършеха, беше, че по-нататъшните комуникации щяха да идват от изследователската група чрез радиосистемата на Мъртвите. Петер ясно съзнаваше, че помага за своето изключване от групата. Уон им каза, че на кораба има много храна. Пол обаче не беше съгласен с безразборното попълване на хранителните запаси с Бог знае какъв — продукт от Завода за храна и настоя да вземат на борда от тяхната храна — толкова, колкото можеше да се побере. После Уон наблегна на необходимостта да се запасят с вода, така че взеха рециклираните на кораба запаси, напълниха пластмасови съдове и също ги натовариха. На кораба на Уон нямаше легла. Не са необходими, каза им той, защото противопретоварващите капсули бяха достатъчно добри, за да ги защитават по време на маневри и да ги предпазят да не излетят докато спят. Това предложение беше отхвърлено както от Ларви, така и от Пол, който демонтира спалните чували от тяхната ниша и ги монтира в кораба. Лични вещи: Джанин искаше да вземе тайно събраните си парфюми и книги, Ларви — личната си заключена чанта, Пол — тестето карти за пасианс. Беше продължителна и уморителна работа, макар да бяха открили, че могат да я облекчат, като тласкат затворените пластмасови съдове с вода в по-меките предмети по коридорите. Най-после всичко свърши. Петер стоеше начумерен, подпрян на стената в коридора, наблюдаваше другите и се питаше дали не бяха забравили нещо. На Джанин й се струваше, че се отнасяха с него така, сякаш отсъстваше, дори така, сякаш бе умрял. Дожаля й и каза: