Фредерик Пол - Гейтуей II

— Уон — каза тя, — искам да опитам кушетката.

Той наведе назад глава, присви очи и я погледна озадачен.

— Ларви ми каза повече да не лягам в нея — припомни й той.

— Зная, че каза. Покажи ми как да вляза вътре.

— Най-напред ми обяснявате, че трябва да правя само онова, което ми казвате — оплака се той, — а после ми казвате да върша други неща. Това ме обърква.

Тя вече бе влязла в пашкула и се бе протегнала.

— Най-напред капака ли да издърпам?

— О — възкликна той, като потрепери, — ако си решила… да. Заключва се оттам, където е ръката ти, но когато искаш да излезеш само натискаш.

Тя се пресегна за армирания капак и го издърпа над себе си, като гледаше неговото помръкнало, загрижено лице.

— Боли ли?

— Да боли? Не! Що за представа!

— Добре де, какво чувства човек?

— Джанин — отговори й той строго, — държиш се съвсем като дете. Защо ме питаш за нещо, което сама можеш да провериш? — Той протегна ръка и натисна капака, а ключалката по средата на долната част изщрака и се заключи. — Най-добре е да заспиш — дочу тя гласа му да прониква до нея през излъчващата синя светлина желязна арматура.

— Не ми се спи — възрази тя съвсем основателно. — Нищо не ми се прави. Нищо не чувствам…

И тогава започна.

Не приличаше на онова, което бе изпитала при нервните кризи; нямаше никаква маниакална намеса в нейната индивидуалност, никакъв източник на чувства. Усещаше само малко топлина и наситена светлина. Беше обградена. Беше само един атом в супа от усещания. Другите атоми нямаха нито форма, нито самостоятелност. Те не бяха осезаеми, нямаха твърди ръбове. Когато отвори очи, Джанин видя, че Уон бе вперил загрижен поглед към нея през армирания капак, а онези други… души?… съвсем не бяха така реални, нито така непосредствени. Но тя ги чувстваше така, както никога не бе чувствала нечие присъствие. До нея. Вътре в нея. Бяха топли. Бяха успокояващи.

Когато най-после Уон отвори капака и я издърпа за ръка, тя лежеше и го гледаше вцепенено. Нямаше нито сили, нито желание да стане. Наложи се той да й помогне и докато се връщаха, тя се подпираше на рамото му.

Бяха изминали по-малко от половината път до кораба Хертер-Хол, когато се срещнаха с другите членове на семейството. Бяха бесни.

— Глупава малка пикла! — нахвърли се Пол. — Направи го още един път и ще нашаря с пръчка малкия ти розов задник!

— Няма да го направи! — каза мрачно баща й. — Още сега ще се погрижа за това: а що се отнася до теб, малка госпожице, ще те видя по-късно.

Всички бяха изнервени! Никой не нашари задника на Джанин, затова че беше пробвала кушетката на сънищата. Никой въобще не я наказа. Вместо това се наказаха един друг. Примирието, което успяваха да поддържат в продължение на три и половина години, и алтернативата на което беше убийство, се наруши. Пол и старецът не си говориха два дни, защото Петер на своя глава бе демонтирал кушетката. Ларви и баща й се дърлеха и крещяха, защото тя беше програмирала твърде много сол в яденето, а след това, когато беше негов ред, защото той бе програмирал много малко. Колкото до Ларви и Пол — те престанаха да спят заедно; сигурно щяха да разтрогнат и брака си, ако на разстояние по-малко от 5000 астрономически единици имаше съд, който да ги разведе.

Ако на такова разстояние имаше някакъв орган на властта, поне техните спорове щяха да се решат. Някой трябваше да вземе решение. Дали да се върнат? Трябва ли да се опитат да се справят с насочващата система на Завода за храна? Дали да отидат с Уон да изследват неговия свят… и ако трябва, кой да отиде, и кой да остане? Те не можеха да се споразумеят по генералните си планове. Не можеха да се споразумеят дори и за по-незначителни решения: дали да разглобят една машина при риска тя да се разруши, или да я оставят и да се простят с надеждата за някакво страхотно откритие, което би могло да промени всичко. Те не можеха да се споразумеят кой да говори с Мъртвите по радиото, или пък какво да ги попитат. Уон им показа, при това доста охотно, как могат да придумват Мъртвите да разговарят и те свързаха звуковата система на Вера с „радиото“. Но Вера не умееше много да разговаря; и когато Мъртвите не можеха да разберат въпросите й, или не желаеха да разговарят, или просто не бяха съвсем с всичкия си, за да може да се разговаря, Вера се отказваше.

Всичко това беше просто ужасно за Джанин, но най-зле от всичко беше самият Уон. Пререканията го объркаха и възмутиха. Той престана да се разхожда с нея. А един ден, когато се събуди, тя видя, че си бе отишъл.