Фредерик Пол - Гейтуей II

Не само Уон трябваше да учи. Всеки час Ларви или старият Петер предлагаха нова идея за отклоняване на Завода за храна от неговото програмирано движение така че да се опитат да постигнат своята цел. Никоя не даде резултат. Всеки ден пристигаха все повече съобщения от Земята. Те все още не се отнасяха до възникналата ситуация. Дори не бяха много интересни. Джанин остави цял куп писма от приятелите си в паметта на Вера, без да си направи труда дори да ги прочете, тъй като онова, което й даваше Уон, удовлетворяваше нейните нужди. Понякога съобщенията бяха доста странни. Ларви получи съобщение, че в колежа, в който бе учила, е избрана за жена на годината. Старият Петер получи официална молба от града, в който беше роден. Той я прочете и прихна да се смее.

— В Дортмунд все още настояват да се кандидатирам за Burgermeister 10 10 Кмет (нем.) (Бел.прев.) Каква глупост!

— Защо, това наистина е мило — отбеляза деликатно Ларви. — Това е почти комплимент.

— Това е почти нищо — коригира я той строго. — Burgermeister! С това, което имаме, бих могъл да бъда избран за президент на Федералната република или дори… — Той млъкна, а после продължи мрачно: — Ако, разбира се, въобще отново видя Федералната република. — Петер отново замълча, загледан над главите им. За момент устните му се движеха беззвучно, после каза: — Сега може би трябва да се върнем.

— О, папа — започна Джанин и спря, защото пред очите й старият човек се превърна от вълк-единак в малко вълче. Между тях настъпи някакво напрежение, докато Пол не се окашля и каза:

— Е, това, разбира се, е една от нашите възможности. Разбира се, в договора има въпроси от юридически характер…

Петер поклати глава.

— Мислил съм по това. Те вече ни дължат толкова много! Само за премахнатата нервната криза, ако ни платят един процент от предотвратените щети, ще получим милиони. Милиарди. А ако не ни платят… — Той се поколеба, после продължи: — Не, не е въпросът, че няма да ни платят. Ние просто трябва да говорим с тях. Да им съобщим, че сме премахнали кризата, че не можем да отклоним Завода за храна, че се връщаме. Когато получим отговор, вече ще сме пътували седем седмици.

— А какво ще правим с Уон? — попита Джанин.

— Той ще дойде с нас, разбира се. Отново ще живее всред себеподобни, а това несъмнено е най-доброто за него.

— Не мислиш ли, че трябва да оставим той сам да реши въпроса? А какво ще стане, ако няколко души от нас отидат да изследват този рай?

— Това е само една химера — отговори студено баща й. — Истината е, че не можем да направим всичко. Нека някой друг изследва неговия рай. За това ще има достатъчно желаещи. А ние ще се върнем у дома да се радваме на богатство и слава. Това не е само въпрос на договор — продължи той почти умоляващо. — Ние сме спасители! Ще ни канят да изнасяме лекции, ще ни плащат за рекламиране на стоки! Ще бъдем хора с голямо влияние!

— Не, папа — прекъсна го Джанин, — чуй ме. Ти винаги си говорил за нашия дълг да помогнем на света… да нахраним хората, да им донесем нови неща, които ще направят живота им по-добър. Нима не сме длъжни да изпълним своя дълг?

Той се обърна към нея разгневен.

— Ти, малка кокетко, какво разбираш ти от дълг? Без мен сега щеше да скиташ из улиците на Чикаго в очакване да дойде човек от службата за социална помощ! Ние трябва да мислим и за себе си!

Джанин готвеше се да му отвърне, но Уон я гледаше уплашено с широко отворени очи и това я накара да замълчи.

— Мразя идеята ти да се върнем сега! — заяви тя. — С Уон отиваме на разходка, за да се махнем от вас!

— Всъщност той не е лош човек — сподели тя с Уон, след като се бяха отдалечили достатъчно, за да не я чуят другите. До тях достигаха гласовете на каращите се и Уон, който нямаше голям опит, очевидно беше разстроен.

Уон не каза нищо. Той посочи към една издатина в стената и съобщи:

— Това е място, от което тече вода — обясни той, — но сега е пресъхнало. Има дузини такива места, всичките пресъхнали.

В изпълнение на задълженията си Джанин насочи поставената на рамото й камера. Отгоре имаше нещо изпъкнало, като чучурка, а в долния край канал; беше толкова широк, че можеше да се влезе в него, но бе съвсем сух.

— Ти каза, че в едно от тях все още тече вода, която не става за пиене?

— Да, Джанин. Искаш ли да ти го покажа?

— Да, мисля че искам. — После тя добави: — Не им позволявай да те придумат. Те са просто възбудени.

— Да, Джанин. — Нямаше настроение за приказки.

Джанин продължи: