Фредерик Пол - Гейтуей II

Така че тя хранеше Уон, четеше му, дремеше над леглото му, докато той спеше. Изми косата му и го подстрига, като разреши на Ларви да й помогне да я изравни, а после я изсуши и среса. Джанин изпра дрехите му и като отблъсна Ларви, ги закърпи и дори стесни някои от дрехите на Пол, за да му станат. Той приемаше всичко това, всяко нещо и се радваше не по-малко от нея.

Като укрепна, Уон нямаше такава голяма нужда от нея и тя повече не можеше да го защитава от въпросите на останалите. Но те също го щадяха. Дори стария Петер. Компютърът Вера прерови медицинските си програми и изготви един дълъг списък от изследвания, на които момчето трябваше да се подложи. „Убиец!“, изкрещя Петер. „Не можеш ли да разбереш един млад човек, който е бил толкова близко до смъртта, та искаш да го довършиш?“ Това обаче не беше само внимателно отношение. Петер имаше въпроси към Уон, които задаваше, когато Джанин му разрешаваше, и се цупеше и тормозеше, когато му отказваше. „Онова легло е твое, Уон, разкажи ми пак какво чувстваш, когато си в него? Сякаш по някакъв начин си станал част от милиони хора? И те от теб, така ли?“ Но когато Джанин го обвиняваше, че той пречи на възстановяването на Уон, старецът преставаше. Макар и никога за дълго.

Когато Уон вече бе достатъчно добре според Джанин, тя си позволи да прекара нощта в своята ниша и когато се събуди на сутринта, откри, че сестра й е на пулта на компютъра. Уон се държеше за облегалката на стола й и се усмихваше и мръщеше на непознатата машина, докато Ларви му четеше отчета за неговото здравословно състояние.

— Жизнените ти функции са нормални, теглото ти се увеличава, нивото на антитела е в нормални граници… смятам, че сега напълно ще се оправиш, Уон.

— Значи сега — извика баща й, — най-после можем да разговаряме? За онези радиовръзки със свръхсветлинна скорост, за машините, за мястото, от което идва, за стаята на сънищата?

Джанин се нахвърли върху групата.

— Оставете го на мира! — изръмжа тя. Но Уон поклати глава.

— Нека питат всичко, което искат, Джанин — каза той с пискливия си глас.

— Сега?

— Да, сега! — нахвърли се баща й. — Сега, в тази минута! Пол, ела тук и кажи на това момче какво трябва да знаем.

Значи всичко е било планирано, каза си Джанин. Но Уон не възрази, а тя не можеше да претендира, че все още не трябва да му се задават въпроси. Седна до него. Ако не можеше да предотврати този разпит, поне да е до него, за да го защитава. Макар и с нежелание, Джанин даде формално разрешение:

— Давай, Пол. Питай, каквото имаш да питаш, но гледай да не го измориш.

Пол я погледна иронично.

— Вече повече от дванайсет години — започна той. — приблизително на всеки сто и трийсет дни, цялата Земя изживява нервна криза. Изглежда, че ти причиняваш това, Уон.

Момчето се намръщи, но не каза нищо. Вместо него се обади неговият обществен защитник.

— Защо се заяждаш с него? — попита тя.

— Това не е заяждане, Джанин. Ние преживяхме нервна криза. Това не може да е съвпадение. Когато Уон влиза в уреда, той предава изживяванията си на света. — Пол поклати глава. — Мило момче, имаш ли представа колко нещастия си причинил на човечеството? Откакто си започнал да идваш тук, твоите бълнувания се предават на милиони хора. Билиони! Понякога си спокоен. Друг път не си. Не те виня — добави той внимателно, като превари Джанин, — но хиляди и хиляди хора са умрели. Ами ако се изчислят материалните щети… Уон. Ти просто не можеш да си представиш.

Уон отвърна с пискливия си глас:

— Никога никому не съм сторил зло! — Той не можеше да приеме за справедливо онова, в което беше обвинен, но не се съмняваше, че Пол го обвинява. Ларви сложи ръка на рамото му.

— Бих желала да е така, Уон — каза тя. — Важното да не го правиш отново.

— Повече да не лягам на кушетката на сънищата?

— Не, Уон. — Той погледна към Джанин за помощ, после вдигна рамене.

— Но това не е всичко — продължи Пол. — Ти трябва да ни помогнеш. Разкажи ни всичко, което знаеш. За кушетката. За Мъртвите. За радиокомуникациите със свръхсветлинна скорост, за храната…

— Защо трябва да ви разкажа? — попита Уон.

Пол го придумваше търпеливо:

— Защото по този начин можеш да изкупиш вината си за причинените от теб нервни кризи. Мисля, че не разбираш колко важен си ти, Уон. Знанията в твоята глава биха могли да спасят хората от гладуване. Милиони животи. Уон.

Уон за момент се намръщи над тази идея, но „милиони“, отнесено за човешки същества, за него нямаше смисъл… той още не беше свикнал дори и с „пет“.