Фредерик Пол - Гейтуей II

Така че това беше едно безопасно преживяване. Или поне изглеждаше такова. Докато не се почувства попаднала в клопка на далечния край на доковете, когато нещо — хичиянец? космическо чудовище? побъркан стар изгнанник с нож в ръка? — не се показа от коридорите и с бавна стъпка не се насочи към нея.

Не беше нито едно от тези неща. Беше Уон.

Разбира се, тя не знаеше името му.

— Не се приближавай! — изхленчи тя, изплашена до смърт, стиснала предавателя и скръстила ръце на малките си гърди. Той не се приближи. Спря. Гледаше я опулен, зяпнал от изненада, с почти изплезен език. Беше висок и мършав. Имаше триъгълно лице с гърбав нос. Носеше нещо като пола, над която бе облякъл дреха, прилична на танкова броня; и двете еднакво мръсни. Миришеше на мъж. Той подуши въздуха и потрепери. Беше млад. Сигурно не много по-голям от самата нея и единственият, който не беше три пъти по-стар от нея, както всички, които бе виждала през последните години. Когато той коленичи и започна да прави онова, което Джанин не бе виждала никой да прави, тя изохка, докато се кискаше… развеселена, облекчена, шокирана, изпаднала в истерия. Шокът не бе от онова, което той правеше. Шокът дойде от срещата с момче. В сънищата си тя бе фантазирала необуздано, но никога за него.

През следващите няколко дни Джанин не можеше да понася отсъствието на Уон. Тя се чувстваше като негова майка, негов другар, негов учител, негова жена. „Не, Уон! Пий на малки глътки, горещо е!“ „Уон, да не искаш да кажеш, че си живял съвсем сам, след като сте престанали да бъдете трима?“ „Имаш хубави очи, Уон.“

За нея нямаше значение, че той нямаше достатъчно изискано държане, за да й отговори, че и нейните очи са хубави, защото тя можеше определено да каже, че го бе очаровала с всичките части на тялото си.

Разбира се, за другите това не беше тайна. На Джанин обаче й беше безразлично. Уон имаше изострени сетива, блестящи очи, завладяваща способност да споделя онова, което знаеше. Той спеше дори по-малко от нея. Отначало тя високо ценеше тази му готовност, защото това означаваше, че той има какво да сподели, но после видя, че беше започнал да се уморява. Дори се разболя. Когато Уон започна да се изпотява и да трепери в стаята със сребърно-синия пашкул, тя беше онази, която изкрещя: „Ларви! Мисля, че той се разболява!“ Когато Уон политна към кушетката, тя се хвърли към него с ръка, протегната към сухото му и горящо чело. Затварящият се капак на пашкула едва не я затисна и остави една дълга, дълбока следа от китката до ставите на пръстите.

— Пол — изкрещя тя, като се отдръпна, — трябва да…

И тогава кризата на 130-тия ден обхвана всички. По-лоша от всеки друг път. По-различна от когато и да било. След всеки удар на сърцето си тя се чувстваше все по-зле.

Джанин никога не бе боледувала. От време на време имаше но някое ожулване, някоя спазма, някоя хрема. Нищо повече. През по-голямата част от живота си имаше пълно здравно обслужване и просто не се разболяваше. Тя не разбираше какво става с нея. Тялото й се разкъсваше от нерви и болка; халюцинираше чудовищно странни фигури, в някои от които позна карикатури на семейството си; другите бяха просто ужасяващи и странни. Тя видя дори себе си… с огромен бюст и страхотни бедра, но беше тя… и в стомаха й къркореше безумно желание да вкара във всички видени и измислени от тази фантазия кухини нещо, което не притежаваше дори и в това си състояние. И нито едно от тези неща не й беше ясно. Нищо не беше ясно. Агониите и умопомрачението идваха на пристъпи. Между тях, за секунда или две, тя съглеждаше нещо от действителността. Стоманено-синята светлина от стените. Ларви, свита и скимтяща до нея. Баща й, който повръщаше в коридора. Хромово-синия пашкул, в примката на който Уон се гърчеше в съня си. Без всякаква причина или желание, тя се опитваше да сграбчи капака на пашкула и на стотния или хилядния път го хвана и се опита да го отвори; най-после успя и измъкна Уон, който хленчеше и трепереше.

Халюцинациите веднага спряха.

Не толкова бързо спряха болката, гаденето и ужаса. Но спряха. Все още всички се тресяха и залитаха, всички, освен момчето, което беше в безсъзнание и така дишаше, че Джанин се изплаши: дълбоко, дрезгаво, хъркащо дишане.

— Ларви, помощ! — изкрещя тя. — Уон умира! — Сестра й вече бе до нея, хванала ръката му да провери пулса, и докато гледаше съсредоточено в очите му, тръскаше глава, за да избистри погледа си.

— Обезводнен. Треска. Хайде! — извика тя, като се бореше с ръцете на Уон. — Помогни ми да го занесем на кораба. Нуждае от физиологически разтвор, антибиотици, антипиретик, може би и малко гама глобулин…