Фредерик Пол - Гейтуей II

— Инструктирахме групата Хертер-Хол да му дадат стандартни антибиотици и депресанти на симптоми — каза той, — но, разбира се, те ще получат съвета ми едва след няколко седмици.

— Сериозно ли е?

Той се намръщи, дръпна от лулата си и отговори:

— На по-голяма част от вирусите и бактериите Уон никога не е бил излаган. Ето защо не мога да ти дам категоричен отговор. Обаче не, надявам се, че е не. Във всеки случай, групата има медикаменти и апаратура, която ще им позволи да се справят с повечето патологии.

— Научи ли нещо ново за него?

— Много, но нищо такова, което да промени моите предишни оценки за момчето, Робин. — И отново подръпване от лулата. — Майка му е била испанка, а баща му американец от английски произход. И двамата са били изследователи на Гейтуей. Или поне така изглежда. Такива очевидно са и личностите, които той нарича „Мъртви“, макар и да не е съвсем ясно какви точно са били те.

— Алберт — казах аз, — проучи някои от мисиите на Гейтуей от последните десет години. Провери дали има такава, в която да участвуват американец и испанка… и да не са се върнали.

— Разбира се, Робин — изстрелва Алберт. Някой ден трябва да му кажа да престане с този скорострелен речник, но всъщност той и така върши добра работа. Почти веднага ми отговори:

— Няма такава мисия. Имало е обаче един кораб е бременна испанка на борда, които още не се е върнал. Искаш ли подробности?

— Разбира се, Алберт — подигравам го аз, но той не е програмиран да разбира такъв нюанс. Подробностите не казват кой знае колко. Не познавах жената; излетяла е преди да пристигна на Гейтуей. Участвала в една мисия с петместен кораб, в която са загинали нейният съпруг и останалите трима членове на екипажа. Като оцеляла, излетяла с едноместен кораб. Мисията била проста. Да отиде, да види и ако може нещо да вземе, за да спечели. Тя спечелила бебе, докато се намирала на едно непознато място. Не се върнала.

— Това нищо не ни говори за бащата на Уон, нали?

— Не, Робин, но може би той е бил на друга мисия. Ако приемем, че Мъртвите са свързани но някакъв начин с мисиите, при които корабите не са се завърнали, сигурно има няколко други.

— Да не би да искаш да кажеш, че Мъртвите всъщност са били изследователи?

— Разбира се, Робин.

— Но как? Искаш да кажеш, че мозъкът им се е запазил?

— Съмнявам се в това, Робин — отговори той, докато замислен разпалваше лулата си. — Данните са недостатъчни, но бих казал, че вероятността за запазване на целия мозък не е по-голяма от нула едно.

— Но тогава какви са другите възможности?

— Може би някаква химическа форма на памет, информацията от която може да се чете… неголяма вероятност, може би нула три, което все пак е най-високата вероятност, която имаме. Вероятността за съзнателно предаване на информация от страна на субектите — например ако те но някакъв начин, разкажат всичко онова, което знаят — в действителност е много ниска. В най-добрия случай нула нула нула едно. При директна мисловна връзка — което вие може би наричате някакъв вид телепатия — приблизително също толкова. Непознати начини, над нула пет. Разбира се, Робин — добави той бързо. — всички тези оценки са изградени на недостатъчно данни и незадоволителни хипотези.

— Мисля, че е по-добре да говориш директно с Мъртвите.

— Разбира се, Боб. Ще поискам такава връзка посредством бордовия компютър на Хертер-Хол, но преди това е необходимо грижливо програмиране. Той не е много добър компютър, Робин. — Алберт се поколеба, после продължи: — Хм, Робин? Има едно друго интересно нещо.

— Какво е то?

— Както знаеш, когато беше открит Заводът за храна, на него бяха акостирали няколко големи кораби. Оттогава заводът често се наблюдава и броят на корабите е постоянен… разбира се, като не се брои корабът на Хартър-Хол и онзи, с който пристигна момчето преди два дни. Но не е сигурно, че това са едни и същи кораби.

— Какво?

— Не е сигурно, Робин — подчерта той. — Хичиянските кораби много си приличат. Но внимателното проучване на снимките показва, че поне един от големите има различна ориентация. А е възможно и трите. Сякаш корабите, които са били там, са напуснали и на тяхно място са акостирали други.

По гърба ми пробягна студена тръпка.

— Алберт — казах аз, като едва успявах да изрека думите, — знаеш ли какво ми подсказва това?

— Разбира се, Робин — отговори тържествено той. — Това показва, че заводът все още работи. Че той превръща кометните газове в храна „ЧОН“. И че изпраща някъде тази храна.