Фредерик Пол - Гейтуей II

Тя седна на масата.

— Ти си жалък стар лъжец — отбеляза тя. — Яж бързо, старче. В края на краищата човек не може да взема толкоз много душове.

Казах й:

— Знаеш ли, Еси, че ти си едно много чувствено същество? Това е една от най-добрите ти черти.

Преди закуска тримесечният отчет за моите мини за храна беше на бюрото ми във вашингтонския ми апартамент. Положението беше по-лошо, отколкото очаквах. Под хълмовете на Уайоминг бяха изгорели най-малко два милиона долара и всеки ден изгаряха по около петдесет хиляди, и така до пълното потушаване на огъня, ако въобще беше възможно да бъде потушен. Това не означаваше, че съм в беда, но можеше да означава, че част от взетия лек кредит вече не бе лек. Този факт бе известен не само на мен; докато стигна до Сената за изслушване, вече го знаеше цял Вашингтон. Дадох набързо показанията, в същия дух, както и по-рано, и когато свърших, сенаторът Праглер прекъсна заседанието и ме взе на късна закуска.

— Не мога да те разбера, Робин — каза той. — Този пожар не те ли вразуми?

— Не. А и защо трябва да ме вразуми? Аз говоря за преимуществата в дългосрочна перспектива.

Той поклати глава.

— Човек със значителни акции в мините за храна… Ти… молиш за по-високи данъци за мините! Просто няма смисъл.

Отново му обясних всичко. Взети като цяло, мините за храна лесно можеха да отделят примерно десет процента от брутните си печалби — за възстановяване на Скалистите планини, след като се изкопаеха шистите. Но никоя фирма сама не може да си позволи това. Ако го направехме ние, лесно можехме да загубим конкурентните си позиции и да станем плячка на другите.

— Ако тази поправка бъде приета, Тим — казах аз, — всички ще бъдат принудени да сторят това. Цените на храната ще нараснат, да… но не много. Според моите счетоводители с не повече от осем-девет долара на човек за година. Затова пък околностите отново ще се възстановят.

Той се изсмя.

— Ти си съдбоносен човек. С всички тези твои наивни реформаторски добри и безуспешни намерения… и с твоите пари, да не говорим за онези неща… — Той кимна към отличителните гривни, които продължавах да нося на ръката си, три на брой, по една за всяка мисия, при които бях изплашен до смърт, когато ги получих като изследовател на Гейтуей. — Защо не участвуваш в изборите за сенатор?

— Не искам, Тим. Освен това, ако се кандидатирам от Ню Йорк, ще се състезавам с теб или Шейла, а аз не искам това. Не съм прекарал толкова много време на Хаваите, за да обеднея. Пък и няма да се връщам в Уайоминг.

Той ме потупа по рамото.

— Само този път — каза Праглер. — Ще използвам стара политическа сила. Ще се опитам да прокарам твоята поправка заради теб, Робин, макар че само един Господ знае какво ще използуват конкурентите ти, за да я спрат.

След като се разделихме, аз се дотътрих до хотела. Нямаше причина да бързам да се върна в Ню Йорк, докато Еси беше в Таксън, затова реших да прекарам останалата част от деня в хотела си във Вашингтон… Едно лошо решение, както се оказа по-късно, но тогава не знаех. Мислех си дали съм склонен да ме наричат „наивен реформатор с добри, но безуспешни намерения“. Старият ми психоаналитик ми помогна да имам доверие в неща, които заслужаваха, но по-голяма част от онова, което правех, правех лично за себе си. Поправката в закона за възстановяване на растителността нямаше да ми струва пукнат цент; щяхме да го направим за сметка на по-високите цени на храната, както вече бях обяснил. Парите, които бях вложил в Космоса, може би щяха да ми донесат парични печалби… вероятно щяха, мислех си аз… но във всеки случай бях ги вложил там, защото оттам бяха дошли. И освен това имах една недовършена работа там. Някъде. Седнах до прозореца на надстройката върху плоския покрив на хотела, загледан към Капитола и към паметника на Вашингтон, и се чудех дали моята недовършена работа беше още жива. Надявах се да е. Дори и да продължава да ме мрази.

Мислейки за недовършената си работа, сетих се за Еси, която сега тъкмо пристигаше в Таксън и почувствах някакво угризение. Наближаваше времето за друга нервна криза на 130-тия ден. Не бях помислил за това. Не ми харесваше мисълта тя да бъде на три хиляди километра, ако кризата бъдеше силна. Освен това, макар и да не съм ревнив, дори и кризата да беше не много силна, но развратна и необуздана, каквито напоследък все по-често биваха, аз наистина предпочитах тя да бъде развратна и необуздана с мен.

Защо не? Повиках Хариет и й наредих да ми резервира едно място за следобедния полет до Таксън. Можех да си върша работата еднакво добре навсякъде, макар и не така удобно. Веднага след това започнах работа. Най-напред извиках Алберт. Няма нищо съществено, каза той, освен това, че момчето очевидно развива една лоша настинка.