Фредерик Пол - Гейтуей II

С мъка преглътнах, но Алберт продължи да говори.

— Също — каза той. — в средата има много йонизираща радиация. Трябва да призная, че не зная откъде идва тя.

— Това опасно ли е за групата Хертер-Хал?

— Не, Робин. Не бих казал. Не повече, отколкото например предаванията на пиезовизията за теб. Озадачава ме не рискът, озадачава ме източникът на това лъчение.

— Не можеш ли да помолиш групата да провери на място?

— Разбира се, Робин. Вече го направих. Но ще са ми необходими петдесет дена, за да получа отговор.

Отпратих го и се облегнах назад, за да помисля за хичиянците и техните странни пътища…

И тогава я почувствах.

Столът на бюрото ми е така конструиран, че да дава максимален комфорт и стабилност, но този път едва не го прекатурих. За части от секундата почувствах болка. Не точно болка; чувствах се замаян, дезориентиран, имах дори халюцинации. Сякаш главата ми щеше да се пръсне, белите ми дробове горяха. Никога не съм се чувствал толкова зле психически и физически и в същото време открих, че фантазирам за невероятни прояви на полов атлет.

Опитах се да стане, но не можах. Паднах обратно в стола напълно безсилен.

— Хариет! — изграчих аз. — Извикай лекар.

Трябваха й цели три минути да отговори, а образът трепкаше дори повече от този на Мортън.

— Мистър Бродхед — каза тя странно разтревожена, — не съм виновна за това, но всички линии са заети. Аз… аз… аз… — Не само гласът й повтаряше едно и също, ами и главата, и тялото и изглеждаха така, сякаш някакво парче видеолента безконечно повтаря едни и същи кадри.

Паднах от стола на пода и последната ми ясна мисъл беше: „Кризата“. Отново беше настъпила. По-лоша откогато и да било преди. По-лоша може би, отколкото бих могъл да понеса, и толкова болезнена, толкова ужасяваща, психологически странна, че не бях сигурен дали желая да оцелея.

Разликата между десетгодишната и четиринайсетгодишната възраст е огромна. След три и половина години, прекарани на кораба с фотонен двигател, носещ се към облака Оорт, Джанин вече не беше детето, което бе в началото. Тя не беше престанала да бъде дете. Тя просто достигна онова състояние на ранно съзряване, при което човек съзнава, че му остава още много, докато стане зрял. Джанин не бързаше да стане възрастна. Тя само правеше необходимото за това. Всеки ден. През цялото време. С всички средства, с които разполагаше.

Когато се отдели от другите, в деня на срещата с Уон, тя не търсеше нищо специално. Просто искаше да бъде сама. Не поради някаква особена своя причина. Не дори защото (или не само защото) семейството й бе омръзнало. Тя търсеше някакво лично изживяване, което не бе изпитала, оценка, която възрастните, сред които се намираше непрекъснато, не й бяха помогнали да направи; тя искаше да възприеме с осезание, със зрение, с обоняние необичайното на Завода за храна, искаше да стане част от него.

Джанин тръгна напосоки из коридорите, смучейки от време на време кафе от едно шише. Или онова, което считаше за „кафе“. Този навик бе усвоила от баща си, макар че ако я попитат, ще отрече, че е усвоила от него какъвто и да било навик.

Всичките й сетива жадуваха за впечатления. Заводът за храна беше най-невероятно вълнуващо, страхотно очарователно нещо, което й се беше случвало. По-вълнуващо от отлитането от Земята, когато беше още малко дете. По-вълнуващо от измърсените шорти, с което бе разбрала, че вече става жена. По-вълнуващо от каквото и да било. Дори голите стени на коридорите бяха вълнуващи, защото бяха направени от хичиянски метал отпреди зилион години и продължаваха да излъчват мека синя светлина, която техните строители бяха вградили в тях. (Какви ли очи са гледали тази светлина, когато е била съвсем нова?) Тя преминаваше внимателно от стая в стая, едва докосвайки пода. В тази стая по някои от стените имаше гумени лавици (какво ли имаше на тях?), в онази се намираше една огромна сфера с отрязани връх и дъно, която приличаше на хромирано огледало, странно ронещо се при пипане… за какво ли беше тя? Някои от нещата Джанин можа да разпознае. Онова нещо, което прилича на маса, сигурно е маса. (Ръбът около нея несъмнено беше предназначен да предотврати падането на предметите при съществуващата, макар и малка, гравитация на Завода за храна.) Някои от предметите обаче не можа да идентифицира дори Вера след достъп до информационните банки с каталози за хичиянски артефакти, намиращи се на Земята. Килийките с фините зелени паяжини по стените сигурно бяха спални помещения; но кой можеше да знае дали тъпата Вера е права? Няма значение. Самите предмети бяха вълнуващи. Вълнуващо беше и пространството, из което се разхождаше. Вълнуващо беше дори и евентуалното й изгубване, защото преди да пристигнат на Завода за храна. Джанин никога, нито един път, не бе имала възможност да се изгуби. От самата мисъл за такава възможност изпита някакво страхотно вълнение. Особено след като нейният вече зрял четиринайсетгодишен ум, както винаги нащрек, отбеляза, че както и да се изгубеше. Заводът за храна не беше толкова голям, за да не може да се оправи.