Фредерик Пол - Гейтуей II

— Засега няма начин да сме сигурни. С някакви резерви, бих казал не. Изглежда, че е някаква автоматична реакция. Обаче — каза той, като дърпаше от лулата, — има нещо окуражаващо. Мога ли да ти покажа някои кадри от завода?

— Разбира се — отговорих аз, но в действителност той не изчака да получи съгласие; Алберт представлява вежлива програма, но тя е и много интелигентна. Той изчезна и аз наблюдавах как момчето, Уон, показва на Петер Хертер как да отвори нещо, което приличаше на люк в стената на коридора. Оттам той извади някакви меки пакети, увити в нещо ярко червено.

— Изглежда, че нашето предложение за природата на артефакта се потвърждава, Робин. Пакетите съдържат годна за ядене храна и според Уон, техният брой непрекъснато се попълва. През по-голямата част от живота си той е ял такава храна и, както може да се види, изглежда в отлично здраве, всъщност… страхувам се, че в момента се е простудил.

Погледнах часовника зад него… заради мен той винаги се грижеше да е точен.

— Засега това е всичко. Съобщи ми ако има нещо, което да засяга твоите заключения.

— Разбира се, Робин — отговори той и изчезна. Надигнах се. Като заговорихме за храна, се сетих, че обедът сигурно е готов. Бях не само гладен; смятах да направя една следобедна почивка. Облякох робата… и тогава си спомних за съобщението за съдебното дело. Съдебните процеси не представляват нещо особено в моя живот на богат мъж, но ако Мортън желаеше да говори с мен, вероятно трябваше да го изслушам.

Той се появи веднага. Седнал зад бюрото си, наведен напред, Мортън имаше загрижен вид.

— Съдят ни, Робин — съобщи той. — Съдят „Фууд Фектъри Експлотейшън Корп.“, „Гейтуей Корп.“, плюс Пол Хол, Дорема Хертер-Хол и Пейтър Хертер, както като prioria persona 8 8 Лично (лат.) (Бел.прев.) , а така и като попечител на солидарния ответник Джанин Хертер. Плюс Фондацията и теб лично.

— Изглежда, че поне ще си имам добра компания. Има ли основание за тревога?

Последва пауза, а след нея Мортън отговори замислено:

— Малко, според мен. Делото е заведено от Хансън Бавър. Това е съпругът, или вдовецът, зависи от гледната точка. — Образът на Мортън малко трептеше. Беше дефект в програмата и Еси все се канеше да я поправи, но в крайна сметка не се отразяваше на неговите юридически способности, а на мен даже като че ли ми харесваше. — Хансън се е обявил за защитник на активите на Триш Бавър и като се позовава на факта, че тя първа е кацнала на Завода за храна, иска дял от всичко, което се получи от завода, като при напълно завършена мисия.

Не беше много забавно. Дори и да не можехме да помръднем това проклето нещо, с новите разработки тези дялове щяха да представляват доста големи суми.

— Как може да предявява такива претенции? Тя е подписала стандартен договор, нали? Значи единственото, което трябва да сторим, е да представим договора. Триш не се завърна; следователно няма право на никакви дялове.

— Да, по тази линия трябва да действаме, ако можем да решим тъжбата в съда. Но има един или два твърде съмнителни прецедента. Може би дори и не съмнителни… нейният адвокат смята, че са добри, макар да са били доста отдавна. По-значимият е за един човек, който подписал договор за петдесет хиляди долара, за да мине по въже над Ниагарския водопад. Ако не мине, няма да получи нищо. Той паднал след като минал половината. Съдът решил, че е изпълнил договора и трябвало да му платят…

— Но това е лудост, Мортън!

— Такава е практиката, основана върху прецеденти, Робин. Но аз ти казах, че не трябва много да се тревожиш. Мисля, че вероятно ще се оправим, само че не съм съвсем сигурен. До два дни трябва да внесем молба за явяване. Тогава ще видим как ще тръгнат нещата.

— Добре. Изчезвай, Мортън — казах аз и станах, защото бях абсолютно сигурен, че вече е време за обяд. Наистина, Еси вече влизаше в стаята, и, за мое разочарование, беше напълно облечена.

Еси е хубава жена и едно от удоволствията да бъда неин съпруг вече пет години е, че с всяка година тя ми изглежда все по-хубава. Еси сложи ръка на врата ми, докато отивахме към верандата, на която се хранехме, и обърна глава да ме погледне.

— Какво има, Робин? — понита тя.

— Нищо, скъпа — отговорих аз. — Просто смятах да те поканя да вземеш един душ с мен след обяда.

— Ти си разгонен стар пръч, старче — каза тя строго. — Не можем ли да се изкъпем довечера, когато естествено и неизбежно ще трябва да си лягаме?

— Довечера трябва да бъда във Вашингтон. Утре ти пък ще бъдеш в Таксън за твоята конференция, а през уикенда трябва да отида на медицински преглед. Няма значение.