Фредерик Пол - Гейтуей II

— Вече започвате да ме ядосвате — скара се той.

— Не съм имал такова намерение, Уон.

— Не е важно какво намерение имаш, важно е какво се получава на практика. Ти самият току-що ми каза това — промърмори злобно момчето. — Добре. Какво искате да знаете?

— Искаме да ни разкажеш всичко, което знаеш — отговори незабавно Пол. — О, не веднага. Когато си спомниш. Желаем също да обиколим заедно целия Завод за храна и ти да ни обясниш всичко в него… искам да кажа, доколкото можеш.

— Тук, на това място? Тук няма нищо освен стаята на сънищата, която не ми позволявате да използувам.

— За нас всичко е ново, Уон.

— Това не е нищо! Тук не тече вода, няма библиотека, трудно се разговаря с Мъртвите, нищо не расте! У дома имам всичко и всичко е използваемо, можете сами да се убедите.

— Според теб там е истински рай, Уон.

— Проверете сами! Не мога повече да използувам кушетката на сънищата, затова няма смисъл да стоя тук!

Пол погледна другите объркан.

— Можем ли да сторим това?

— Разбира се! Корабът ми ще ни закара там… не, не всички — коригира се Уон. — Но някои. Можем да оставим стареца тук. Във всеки случая там за него няма жена, така че няма да развалим никаква двойка. Или пък — добави той хитро, — можем да отидем само двамата с Джанин. Тогава на кораба ще има достатъчно място и ще можем да ви докараме машини, книги, богатства…

— Забрави за това. Уон — отговори съобразително Джанин. — Те никога няма да ни го разрешат.

— Не бързай, момичето ми — обади се баща й. — Не си ти тази, която ще реши този въпрос. Това, което казва момчето, е интересно. Ако той може да ни отвори вратите на рая, кои сме ние, та да стоим отвън на студа?

Джанин погледна баща си, но лицето му не изразяваше нищо.

— Да не би да искаш да кажеш, че ще ни пуснете да заминем двамата с Уон?

— Не в това е въпросът — отговори той. — Въпросът е как най-бързо да изпълним тази прокълната от Бога мисия и да се върнем за нашите награди. Нищо друго няма.

— Добре — намеси се след малко Ларви, — не се налага това да се решава сега. Раят ще ни почака, докато сме живи.

— Вярно, така е — каза баща й. — Но, казано по-конкретно, на някои от нас им остава по-малко време за чакане, отколкото на други.

Всеки ден от Земята пристигаха съобщения. Лошото беше само, че всички те се отнасяха само до времето преди срещата с Уон и нямаха нищо общо с онова, което ставаше сега или предстоеше да се направи. Предоставете химически анализ на това. Рентгенов анализ на онова. Измерете другите неща. Бавните емисии от фотони, които бяха изпратили при достигане на Завода за храна, вече бяха пристигнали до наземната Вера и може би отговорите пътуваха към тях. Но те щяха да пристигнат едва след седмици. Компютърът в базата на Тритон беше по-интелигентен от Вера, и Ларви и Пол обсъждаха дали да не предадат всички техни данни за интерпретация и съвет там. Старият Петер гневно отхвърли идеята.

— На тези цигани? Защо трябва да им дадем нещо, което ни струва толкова много!?

— Никой не ни го оспорва, папа — опита се да го придума Ларви. — То е наше. Договорите са пределно ясни.

— Не!

Тогава те въведоха всичко, което Уон им бе казал, в бордовия компютър Вера, който поради ниската си интелигентност и недостатъчна скорост мъчително бавно подреждаше битовете в структури. Дори и в графики. Външният вид на мястото, от което бе дошъл Уон — може би приликата не бе много голяма, защото очевидно Уон не бе проявил достатъчно любопитство, за да проучи внимателно всичко. Коридорите. Машините. Самите хичиянцн. Уон непрекъснато предлагаше поправки.

— А, не. И двата пола имат бради — и мъже, и жени. И гърдите на жените са… — Той слага ръка под гръдния си кош, за да покаже докъде достигат гърдите им. — И не сте им дали вярна миризма.

— Холографските образи нямат никаква миризма, Уон — казва Пол.

— Да, точно така! Но те имат, разбирате ли? А когато са разгонени, много миришат.

И Вера мънка и хленчи над новите данни и колебливо прави новите поправки. След като това продължава часове наред, онова, което на Уон се е струвало като игра, се превръща в досада. Когато започне да казва: „Да, идеално, точно така изглежда стаята на Мъртвите“, те разбират, че Уон се съгласява с всичко, което ще спре скуката за известно време и ще му осигури почивка. Тогава Джанин го извежда на разходка из коридорите, прикрепила датчиците за звук и образ на раменете си, в случай, че той каже нещо ценно или посочи някакво богатство, и те разговарят за други неща. Неговите знания бяха изненадващи, както изненадващо бе и неговото невежество. И двете бяха непредсказуеми.