Фредерик Пол - Гейтуей II

— Когато бях малка, Петер ми разказваше приказки. Повечето от тях бяха страшни, макар че някои не бяха. Той ми разказваше за Schwarze 11 11 Черен (нем.) (Бел.прев.) Петер, който, доколкото можех да разбера, беше нещо като Дядо Мраз. Казваше ми, че ако съм добро малко момиче, Черния Петър ще ми донесе за Коледа кукла. А ако не съм — буца кюмюр. А може и нещо по-лошо. Тогава започнах да му казвам Черен Петер. Но той никога не ми е давал буца кюмюр. — Уон слушаше внимателно, докато вървяха по осветения коридор без да каже нещо. — После майка ми почина — продължи тя. — Пол и Ларви се ожениха и аз известно време живях с тях. Но папа не беше толкова лош, наистина. Идваше да ме види, когато можеше… предполагам. Уон! Разбираш ли онова, което ти говоря?

— Не — отговори той. — Какво е това Дядо Мраз?

— О, Уон!

Наложи се да му обясни какво е Дядо Мраз и Коледа, а после трябваше да му обясни какво представляват зимата, и снега, и даването на подаръци. Лицето му се отпусна и той започна да се усмихва; и странно, колкото повече се подобряваше настроението на Уон, толкова повече се разваляше на Джанин. Като се опитваше да му обясни света, в който живееше, тя все повече се сблъскваше със света, който стоеше пред нея. „Като че ли, мислеше си тя, наистина ще е най-добре да направим така, както предлага Петер: да си стегнем багажа и се върнем там, където е истинският живот“. Всички алтернативи бяха застрашителни. Като се замислеше, разбираше, че там, където се намираха, беше страшно — на някакъв артефакт, който упорито следва своя път през Космоса в неизвестна за тях посока. Какво щеше да се случи, когато стигнеха до местоназначението му? С какво щяха да се сблъскат? Ами какво ги очакваше, ако отидеха с Уон? Хичиянци! Хичиянци! Беше страшно! Джанин бе изкарала целия си живот с мисълта за хичиянците… ужасяващи, ако съществуват, по-малко ужасяващи, ако са мит. Като Черен Петер или Дядо Мраз. Като Господ Всички митове и божества са достатъчно поносими, за да може човек да вярва в тях; но какви ли биха били, ако станат реалност?

Тя знаеше, че нейното семейство се страхуваше толкова, колкото и тя самата, макар с нищо да не го показваха… защото трябваше да й дадат пример за смелост. Джанин предполагаше, че Пол и сестра й се страхуваха, но се бяха навили да рискуват заради онова, което можеха да спечелят. Нейният страх беше много специален… по-малко от това, което би могло да й се случи, отколкото как би се държала, когато й се случи. Страхът на баща й беше друг. Той едновременно се гневеше и страхуваше; страхуваше се от това, че може да умре преди да получи награда за своята смелост.

А какво чувстваше Уон? Той изглеждаше толкова непринуден, когато я развеждаше из своята територия, подобно на дете, което показва на приятелчето си коша със своите играчки. Джанин прекрасно разбираше всичко. Ако беше научила нещо през своите четиринайсет години, то беше, че никой не е непринуден. Уон също имаше своите комплекси, просто те бяха различни от нейните. Тя разбра това веднага, когато той й показа водопроводната инсталация и й обясни как работи. Той не можеше да пие от тази вода, но я използуваше за тоалет. Джанин, възпитана в лицемерната свенливост на западния свят, се държеше така, сякаш не съществуват естествени физиологични нужди; тя никога не би завела Уон на замърсено и вонящо място, но той никак не се притесняваше. Тя дори не можеше да го накара да се притеснява.

— Но аз трябва да се облекча някъде — отвърна той нацупено, когато Джанин го укори, че не използува тоалетната на кораба, както правеха всички останали.

— Да, но ако я използуваше както трябва, Вера щеше да открие, че си болен, не разбираш ли? Тя винаги анализира нашите, хм, изпражнения.

— Сигурно има и друг начин, от който да се разбере дали човек е болен.

— Е, има. — Такъв беше например подвижният биоанализатор, взимащ малки проби от всеки от тях… който използуваха веднъж и с Уон, когато необходимостта от това беше очевидна. Но Вера не беше много интелигентен компютър и не се беше досетила да програмира този апарат да взима редовно проби от Уон, докато изрично не й беше наредено, а тогава беше малко късно.

— Какво има?

Той се чувстваше неловко.

— Когато Мъртвите проверяват здравословното ми състояние, те ми пъхат нещо. Това не ми харесва.

— Правят го за твое добро, Уон — каза тя строго. — Хей! Ето една идея. Хайде да поговорим с Мъртвите.

Това вече беше неин комплекс. Всъщност Джанин нямаше желание да разговаря с Мъртвите. Тя просто искаше да се махнат от смущаващото място, на което се намираха; но когато отидоха там, откъдето можеше да се говори с Мъртвите, където се намираше и кушетката на Уон за сънуване, Джанин реши, че желае нещо друго.