Фредерик Пол - Гейтуей II

Имах достатъчно свободно време, а научната ми програма напираше да ме информира. Това щеше да е нещо като десерт след спанак с черен дроб. Трябваше да я отклонявам, докато се откриеше възможност за едно добро, продължително оплакване; и такава възможност наистина се откри.

— Хариет — извиках аз, — свържи го. — В холографския бокс се появи фигурата на Алберт Айнщайн, наведе се напред и започна да се полюлява от вълнение. — Какво има, Ал — попитах аз, — „нещо добро ли“?

— Разбира се, Робин! Разбрахме откъде идва нервната криза! От Завода за храна!

Грешката беше моя. Ако още в самото начало бях оставил Айнщайн да ми съобщи каквото имаше наум, нямаше да съм едва ли не последният човек на Земята, научил, че притежавам мястото, което поражда кризата. Това беше първото нещо, което ме порази и през цялото време, докато той ми привеждаше доказателства, мислих за пасивите и възможните изгоди за мен. Първото и решаващо доказателство идваше, разбира се, от самия Завод за храна. Трябваше да го разберем от самото начало.

— Ако бях анализирал внимателно началото на всяка криза — укори се Алберт, — щяхме да локализираме източника още преди години. А имаше и множество други данни, които съответстват на неговата фотонна природа.

— Каква природа?

— Електромагнитна, Робин — обясни той. Алберт натъпка лулата си с тютюн и се пресегна за кибрит. — На теб ти е ясно, разбира се, че това е установено по времето на предаване… Независимо какъв е сигналът, който предизвиква кризата, той пристига едновременно със съобщението за нея.

— Почакай малко. Ако хичиянците имат средства за свръхсветлинни комуникации, няма ли да е същото?

— А, Робин! Де да знаехме! — възкликна той и запали лулата си. — Мога само да предполагам… — той изпусна две кълба дим, — че този специален ефект не е съвместим с другите им техники на предаване, но в същото време не мога дори да теоретизирам върху причините за това. И разбира се — продължи той, — веднага възникват някои въпроси, на които сега не можем да отговорим.

— Разбира се — съгласих се аз, но не го попитах какви са те. Бях попаднал на нещо друго. — Алберт? Покажи ми корабите и станциите в Космоса, от които си получил информация.

— Разбира се, Робин. — Разпиляната коса и набръчканото, весело лице веднага изчезнаха и веднага холографският бокс се изпълни с изображение на близкото слънчево пространство. Девет планети. Пръстен от прах, който представляваше астероиден пояс и една обвивка като пудра, която пък беше облака Оорт. И около четирийсет цветни светлинки. Изображението беше в логаритмичен мащаб, за да може цялото да се побере в холографския бокс, а планетите и артефактите бяха силно уголемени. Алберт обясни:

— Четирите зелени кораба са наши, Робин. Единайсетте сини обекта са хичиянски инсталации; кръглите са само открити, а тези с форма на звезда са посетени и на повечето от тях има хора. Всичко останало представлява кораби, които принадлежат на други търговски субекти или правителства.

Изучавах изображението. Малко от светлинките бяха разположени близко до зеления кораб и синята звезда, които представляваха Завода за храна.

— Алберт? Ако някой от другите кораби реши да отиде до Завода за храна, кой би пристигнал пръв?

Той се появи в долния ъгъл на бокса, сбърчил вежди и захапал лулата си. Близко до пръстените на Сатурн започна да припламва една златна точка.

— В момента от Тетин излита един бразилски кораб, който може да стигне за осемнайсет месеца — отговори Айнщайн. — Показах само корабите, които се намират в обхвата на моя радиолокатор. Има и няколко други… — на различни места из бокса припламнаха други светлини, — които имат най-големи шансове при условие, че разполагат с достатъчно гориво и храна. Но никой не може да стигне за по-малко от една година.

Въздъхнах.

— Изключи го, Алберт — казах му. — Работата е там, че се сблъскваме с нещо, което не съм очаквал.

— Какво е то, Робин? — попита той, като изпълни отново целия бокс, поставил ръце върху корема си.

— Кушетката. Не зная как да се справя с нея. Дори не разбирам какъв е нейният смисъл. Какво е предназначението й, Алберт? Имаш ли някакви предположения?

— Разбира се, Робин — отговори той и весело кимна с глава. — Най-добрите ми предположения са с много нисък порядък на вероятност, но причината за това е големият брой неизвестни. Нека представим нещата по следния начин. Да предположим, че си хичиянец… нещо като антрополог, който иска да следи развитието на цивилизацията. Еволюцията се извършва много бавно и затова не желаеш да седиш там и да наблюдаваш. Би искал да хвърляш по едно око, може би през хиляда години, нещо като проверка на място. Е, ако има имаш кушетката, ти просто би могъл да изпращаш от време на време някой в Завода за храна, вероятно именно през хиляда години, а може и през по-дълги периоди; той ляга на нея, за да разбере какво става. Това ще му отнеме само няколко минути. — Айнщайн замълча и се замисли, преди да продължи. — Тогава… Това е само разсъждение, основано на едно предположение; не мога дори да му припиша никаква вероятностна стойност… Тогава, ако установиш нещо интересно, би могъл да извършиш по-задълбочено изследване. Би могъл дори да направиш нещо друго. Това наистина е забележително, Робин. Ти би могъл дори да внушаваш някои неща. Кушетката не само предава, а и приема; оттам именно идват кризите. Може би тя би могла да предава дори идеи. Знаем, че в човешката история много от големите изобретения са се появявали в целия свят независимо едно от друго, може би дори едновременно. Дали това не са хичиянски предложения, предадени посредством кушетката?