Фредерик Пол - Гейтуей II

Това ме изненада.

— Значи ли тогава, че са проектирани за човешки мозъци? Но защо? Как? Как са знаели? Кога…

— Моля те, Робин. По твои указания, жена ти ме е програмирала да правя генерални изводи от малко данни. Следователно не мога да защитя всичко онова, което казвам. Но — добави той, като кимаше умно с глава, — така смятам, да.

— Исусе — възкликнах. Той изглежда не желаеше да добави нищо повече към вече казаното, така че преминах към следващото си притеснение. — А какво ще кажеш за Древните? Мислиш ли, че и те са хора?

Той изчука лулата си и се пресегна за кесията с тютюн.

— Бих казал, че не са — отвърна накрая. Не го попитах какво могат да представляват. Не исках да чуя отговора на този въпрос.

Когато Алберт замълча, казах на Хариет да включи юридическата ми програма. Не можах веднага да говоря с нея, защото точно тогава сервитьорът, жив човек, ми донесе вечерята. Искаше да ме попита как съм изкарал кризата, за да може да ми разкаже как я е изкарал той, а това отне време. Наи-после седнах пред холографския бокс, разкъсах печеното пиле и казах:

— Хайде, Мортън, казвай какви са лошите новини, които имаш да ми съобщиш?

Той започна сякаш се извиняваше:

— Знаеш за онова дело на Бавър!

— Какво дело на Бавър?

— Съпругът на Триш Бавър. Или вдовецът, зависи от гледната точка. Ние регистрирахме датата на явяването си, само че, за нещастие, съдията много тежко преживял кризата и… Е, той не е прав, Робин, но отрича нашето искане за насрочване на дата за изслушване и е записал срещу него съдебно решение без присъствие на ответника.

Престанах да дъвча.

— Може ли да направи такова нещо? — изревах, въпреки натъпканата си с превъзходното пиле уста.

— Е, да, все пак го е направил. Ще отнесем въпроса до апелационния съд, само че ще бъде малко по-сложно. Нейният адвокат получи възможност да оспорва; той посочил, че Триш е депозирала доклад от мисията. Така че възниква въпросът дали тя е завършила мисията или не, разбиращ ли? Междувременно…

Понякога си мисля, че Мортън е програмиран твърде много като човек; знае как да протака една дискусия.

— Междувременно какво, Мортън?

— Е, след последния, хм, епизод, изглежда има друго усложнение. В „Гейтуей Корпорейшън“ изглежда не бързат, преди да са изяснили своята позиция по нервната криза, така че приеха едно предписание за забрана. Предполага се, че нито ти, нито „Фууд Факчъри Инк.“ ще експлоатирате фабриката.

Избухнах.

— Млъкни, Морт! Искаш да кажеш, че не можем да я експлоатираме след като я извлечем от нейната орбита?

— Страхувам се, че искам да кажа нещо повече — извини се той. — На теб ти е забранено да се опитваш да спреш нейното движение. Не ти се разрешава да правиш никакви опити за намеса в нейните нормални дейности по какъвто и да било начин, в очакване на дефинитивно решение. Това е по искане на Бавър на основание, че ако попречиш на производството на храна, като преместиш фабриката на нов кометен куп, ще накърниш интересите на корпорацията. Е, това бихме могли да анулираме, сигурен съм. Но дотогава „Гейтуей Корп.“ ще направи нещо, за да те спре от всичко, докато се справят с кризата.

— О, Боже. — Оставих вилицата. Повече не бях гладен. — Единственото добро нещо — казах аз, — е, че това е разпореждане, изпълнението на което не могат да наложат.

— Защото е необходимо много време, за да бъде съобщено на групата Хартър-Хол, да, Робин — кимна тон с глава, — От…

Жжжът, и Мортън изчезна. Плъзна се по диагонала на бокса и на негоно място се появи Хариет. Имаше разтревожен вид. Компютърните ми програми са добри и ми оказват голяма помощ. Но не винаги ми съобщават добри новини.

— Робин! — извика тя. — Има съобщение от болницата „Меза Дженерал“ в Аризона… Отнася се до жена ти!

— Еси? Еси? Да не би да е болна?

— По-лошо, Робин. Пълно соматично прекратяване. Пострадала е в автомобилна злополука. Сложили са я на системи, но… Няма никакви прогнози, Робин. Не е контактна.

Никога не използувам комуникационните си привилегии. Отидох направо във вашингтонския офис на „Гейтуей Корп.“, който се намираше до Министерството на отбраната. Намериха ми едно място в болничния самолет, излитащ след двадесет и пет минути.

Полетът трая три часа и през цялото време бях като в летаргия. На пътниците не се предоставяха никакви съобщителни средства. Аз дори не ги исках. Когато умря майка ми, страдах много, но тогава бях беден и объркан, а и свикнал да страдам. Когато любовта на моя живот, или поне жената, която вероятно щеше да остане любовта на моя живот, също ме остави… дори без да умре, тъй като беше попаднала в някаква страхотна астрофизическа аномалия и оставаше недостижима завинаги… също страдах. Но тогава страданието ме бе обзело изцяло. Не бях привикнал на щастие. Нямах такъв навик. Съществува Закон на Карно за болката. Според него болката се измерва не като абсолютна величина, а като разлика от източника на страдание и настроението. Моето настроение дълго време беше много добро, за да съм подготвен за това. Бях шокиран.