Фредерик Пол - Гейтуей II

Не знаех, че съм издал някакъв звук, но докторът чул нещо. През контактните лещи до мен достигна нещо като съчувствие.

— Това всъщност е бил добър шанс за нея. Може би й е спасило живота. Притискането е действало като тампон, който не е позволил кръвта й да изтече. — Той погледна листа в ръката си и примигна. — Хм. Ще има нужда, чакайте да видя, от нова бедрена става. Шини за заместване на две ребра. Осем, десет, четиринайсет… може би двайсет квадратни инча нова кожа, а е загубила и значителна тъкан от левия си бъбрек. Мисля, че ще наложи да извършим трансплантация.

— Ако има нещо изобщо…

— Нищо изобщо, мистър Бякет — каза той, като сгъваше листа. — Сега нищо. Идете си, моля ви. Ако желаете, можете да дойдете след шест часа, когато може би ще можете да поговорите с нея една минутка. Но точно сега мястото, което заемате, ни е необходимо.

Хариет се бе обадила в хотела да пренесат нещата на Еси от стаята й в апартамента в пристройката на плоския покрив и се беше разпоредила дори да й донесат тоалетните принадлежности и чифт дрехи за преобличане. Аз се прибрах в апартамента. Не ми беше приятно да гледам веселите пияници в бара на фоайето, нито пък улиците пълни с хора, които бяха преживяли благополучно кризата и желаеха да споделят един с друг колко страшно е било всичко.

Насилих се да ям. После се насилих да поспя. Успях, но сънят ми не продължи дълго. Дълго се киснах в много гореща вана на фона на някаква музика; всъщност хотелът беше доста приятен. Но когато преминаха от Стравински на Карл Орф, силната язвителна поезия на Катул ме накара да се замисля кога за последен път бяхме свирили тази музика със силната си, язвителна и в момента сериозно пострадала жена.

— Изключи го — изръмжах аз и вечно бдящата Хариет на секундата го спря.

— Искаш ли да получиш съобщенията, Робин? — попита ме тя от същия високоговорител.

Избърсах се грижливо, а после казах:

— Една минутка. Бих могъл. — Изсъхнал, сресан, облечен в чисти дрехи, седях през комуникационната система на хотела. Не бяха достатъчно мили, за да предложат на гостите си пълно холографско изображение, но Хариет изглеждаше доста прилично, когато ме погледна от плоския дисплей. Тя ме успокои за Еси. Непрекъснато я контролирала и всичко вървяло много добре… засега. Но не било лошо. На картината се появи нейният жив лекар, а Хариет ми предаде записано на лента съобщение от нея. „Не се безпокой, Робин“, гласеше то. Или по-точно: „Не се тревожи толкова много, колкото смяташ, че трябва“.

Хариет беше приготвила цял пакет от съобщения за действия, които трябваше да предприема. Одобрих още половин милион долара за потушаване на пожарите в мините за храна, инструктирах Мортън да определи час за съдебно изслушване с „Гейтуей Корп.“ за нашия човек в Бразилия, казах на брокера какво да продаде, за да ми осигури малко по-голяма ликвидност като защита срещу все още неотчетени загуби от кризата. После пуснах съобщенията от най-интересните програми и завърших с последното сведение от Алберт за Завода за храна. Бях приел факта, че шансовете на Еси да оцелее през цялото време нарастваха, така че не се налагаше да се отдавам на преждевременна скръб. Не си позволих напълно да разбера колко хапки от плът и кости бяха смъкнати от прекрасното тяло на моята любима и това ми спести много вълнения за неща, които не исках да проучвам.

Преди време изкарах няколко дълги години на психоанализа, в хода на която разбрах, че в главата ми има много нежелани неща. След като се извадят и разгледат, се оказва, че са доста неприятни, но поне са навън, а не вътре да отравят цялата ми система. Иначе всичко е наред. Старата ми психиатрична програма, Зигфрид фон Шринк, казваше, че това е като да се изходиш.

Беше прав… но ако имаше нещо, което не харесвах у Зигфрид, то бе постоянната му адска увереност. Онова, което не отчиташе, бе, че човек никога не престава да се изхожда. Продължавам да го правя и съм установил, че независимо колко дълго сте го правили, никога не ви е приятно.

Изключих Хариет, като я оставих в режим на готовност, в случай, че пристигнеше нещо спешно, и се загледах в комедията, която даваха но пиезовизията. Сипах си питие от бара на апартамента, после още едно. Престанах да гледам пиезовизията. Не ми беше интересно. Дори и пиенето не ми доставяше удоволствие. Бях зает с друга голяма идиотщина, която изплува от паметта ми. Най-любимата ми жена лежеше разнебитена и немощна в интензивното отделение, а през това време мислех за друга.